Диамантен меч, дървен меч [bg]

„Мъдро е заспиването - блуждаеха мислите й, - само в Мрака си невидим и неуязвим..."

- Как си, Тави? - стресна я гласът на Кан-Торог. Тя се понадигна на лакти и го погледна.

„Безпокоиш се все пак, нищо че го криеш. Волни. Уж си равнодушен към всичко, уж за теб е важна единствено заповедта на Капитанския кръг, а се тревожиш за една жена. За мен."

Девойката се отърси от мислите си и замаяно обходи с поглед всичко около себе си.

- Всичко... наред ли е? Тихо ли е?

- Тихо и спокойно - кимна младежът. - Онова изчадие ви още малко и се разкара.

- А този...

- Умря - Волният сви устни, сякаш раздразнен и сърдит на свещеника, задето не бе издържал. Може би наистина обвиняваше човека, навярно се чувстваше унизен от смъртта му. - Както падна, така си лежи. Ще се заемеш ли?

Тави почувства ледена топка в стомаха си, но кимна. Предстоеше й възнеприятна, отвратителна процедура. Некромантия. Простичко речено -„изстискване на трупове". Налагаше се. Твърде странен бе този свещеник, твърде странно загина. Тави не вярваше в необяснимостта на странните събития, нито в случайността на появяващите се чудовища. Маговете на Волните повтаряха и повтаряха, че всичко си има обяснение. Винаги. Нищо не се случваше без причина, нито пък изчезваше просто така в небитието.

Имаха още дълъг преход през мочурищата. Трябваше да научат с какво се бяха сблъскали още в първата нощ.

- Ще го кормиш ли? - делово запита Кан-Торог. Тави отново кимна.

Сидри пребледня и даже позеленя. Ококори очи, подрипна на място...

Изглежда се канеше да повърне.

- Без мен! Не пред мен! Не искам! Не позволявам! - изпъшка тежко той.

- Къде ще се денеш? - злорадо изсъска Волният. - Да не искаш да последваш свещеника? Никой не иска помощ от теб. Обърни се и трай. Не ни пречи.

Джуджето сви пестници и почервеня. Кан-Торог го гледаше с насмешка. Сидри се оклюма, стана припряно, отдалечи се на другия край на островчето и седна там, стиснал с две ръце секирата си.

- Чудесно - изрече Волният. - С какво да ти помогна, сестрице?

Тави гледаше покойника. Свещеникът лежеше по гръб, угасналите очи

бяха застинали към сивото мъгляво небе, ниско като капак на ковчег. Девойката вече държеше специален нож-сакар със закръглено острие, в основата на което бе инкрустиран шлифован ахат - камъкът на Властелините на мъртвите, както обичаха да се именуват маговете-некроманти.

Тави от опит знаеше, че зад пищните названия се крие една наистина мръсна работа - мръсна откъдето и да я погледнеш. Тънката и тясна китка на девойката обаче не трепереше ни най-малко.

- Ще го придържаш, ако почне да се гърчи - отвърна тя. Чуха как Сидри не издържа и повърна.

- Престанете, изверги! - простена нещастно джуджето.

- Изпълняваме заръката на твоя Каменен престол - отсече Тави. - Така че, търпи! Запуши си ушите, ако предпочиташ... Сега всичко ще си каже това гълъбче... Всичко ще изпее, като славей ще чурулика...