Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
— Ще вземеш ли стаята? — попита жената.
Александрия се поколеба. Изкушаваше се да опита да смъкне още цената, но жената изглеждаше изтощена след цял ден работа на пазара, а и цената беше добра. Нямаше да е честно да се възползва от явната бедност на семейството. Ръцете на жената бяха целите в петна и рани от боята на преждите; Александрия видя и слаби сини следи над окото, когато тя несъзнателно отмести косата си назад.
— Трябва да видя още две стаи утре. Тогава ще ти кажа — отговори Александрия. — Да дойда ли утре вечер?
Жената примирено сви рамене.
— Питай за Атия. Ще съм тук. Нали знаеш, няма да намериш по-добра стая за цената, която даваш. Къщата е чиста и котката лови всички мишки.
Обърна се, за да започне вечерната си работа — приготвянето на храната, която беше донесла от пазара и която бе част от надницата й. Изглеждаше непречупена от мелницата на живота.
Странно беше да видиш свободна жена на ръба на бедността. В имението, където беше работила Александрия, дори робите бяха по-добре нахранени и облечени от тази жена. Беше живот, какъвто никога не бе виждала, и изпитваше странен срам, седнала тук в хубави дрехи, забола една от собствените си сребърни фибули на наметалото си.'
— Ще видя и другите и ще дойда — каза твърдо Александрия.
Атия започна да реже зеленчуците — слагаше ги в желязното гърне на глинената печка, иззидана до стената. Дори ножът, който държеше, имаше острие, тънко колкото пръст — износено, но все още използвано поради липса на друго.
Отвън се чу хор от нестройни викове и едно дребничко момче нахлу през отворената врата и връхлетя право върху Александрия.
— Ей! За малко не ме прегази! — засмя се тя.
Малкият я погледна озадачено. Очите му бяха сини, а лицето му цялото в прах, както и цялото му тяло и дрехите му. Носът му беше подут, със следи от кръв, размазана по бузата.
Атия остави ножа и го прегърна.
— Сега пък какво си направил? — И го тупна с пръст по носа.
Момчето се ухили и се задърпа да се освободи от ръцете й.
— Сбихме се, мамо. Момчетата, дето работят при касапина, ме гониха чак дотук и едното ме удари по носа.
Момчето гледаше майка си с лъчезарно изражение. После бръкна под туниката си и извади две парчета месо, от които още капеше кръв. Майка му изстена и ги грабна със светкавично движение.
— Не, мамо! Мои са! Не съм ги крал. Просто си ги взех.
Лицето на майка му побеля от гняв и тя тръгна към вратата.
Момчето подскачаше колкото може по-високо, за да вземе придобивките си от нея.
— Казвала съм ти да не крадеш и да не лъжеш. Пусни ме. Това трябва да се върне там, откъдето е дошло.
Александрия беше между Атия и вратата, затова излезе на улицата, за да я пусне навън. Група момчета стояха пред къщата и гледаха заплашително. Разсмяха се, когато видяха малкото момче да подскача около майка си, и единият от тях протегна ръка за месото. Атия го плесна в дланта му, без да каже нито дума.
— Много е бърз, признавам. Тедус заръча да ти кажа, че ще повика стражите, ако момчето ти открадне още нещо.
— Няма нужда — изсъска раздразнено Атия и изтри кръвта от ръцете си с парцал, който издърпа от ръкава си. — Кажи на Тедус, че никога не е загубил нещо, което да не му е било върнато, и ще пусна дума хората да не ходят в магазина му, ако извика стражите. Аз сама ще накажа сина си.
— И добре ще направиш — каза момчето.
Атия бързо вдигна ръка и то се дръпна, ухили се и посочи унизеното момченце, което още се държеше за полата й.
— Аз сам ще нашибам с колана си твоя малък Турин, ако го видя близо до магазина. Гледай да не припарва натам.
Атия почервеня от гняв и пристъпи напред, което им даде оправдание да хукнат да бягат, като викаха най-различни обиди.
Александрия се чудеше дали да си тръгне. Сцената, която беше видяла, не й влизаше в работата, но тя беше любопитна да разбере какво ще стане сега, когато майката остане насаме с непрокопсания си син.
Малкото момче подсмърчаше и триеше нос.
— Съжалявам, мамо. Помислих, че ще се зарадваш. Не мислех, че ще ме проследят чак дотук.
— Никога не мислиш. Ако баща ти беше жив, щеше да се срамува от тебе, момче. Щеше да ти каже, че ние никога не крадем и никога не лъжем. А после щеше да ти загрее задника с колана си — е, и аз ще го направя ей сега.
Момчето се задърпа и зарита, но тя стискаше здраво ръката му.
— Той е бил сарафин. Ти казваш, че всички сарафи са крадци, значи и той е бил крадец.
— Да не си посмял да говориш така! — каза Атия с побелели устни.