Смъртта на царете [bg]

— Ей! За малко не ме прегази! — засмя се тя.

Малкият я погледна озадачено. Очите му бяха сини, а лицето му цялото в прах, както и цялото му тяло и дрехите му. Носът му беше подут, със следи от кръв, размазана по бузата.

Атия остави ножа и го прегърна.

— Сега пък какво си направил? — И го тупна с пръст по носа.

Момчето се ухили и се задърпа да се освободи от ръцете й.

— Сбихме се, мамо. Момчетата, дето работят при касапина, ме гониха чак дотук и едното ме удари по носа.

Момчето гледаше майка си с лъчезарно изражение. После бръкна под туниката си и извади две парчета месо, от които още капеше кръв. Майка му изстена и ги грабна със светкавично движение.

— Не, мамо! Мои са! Не съм ги крал. Просто си ги взех.

Лицето на майка му побеля от гняв и тя тръгна към вратата.

Момчето подскачаше колкото може по-високо, за да вземе придобивките си от нея.

— Казвала съм ти да не крадеш и да не лъжеш. Пусни ме. Това трябва да се върне там, откъдето е дошло.

Александрия беше между Атия и вратата, затова излезе на улицата, за да я пусне навън. Група момчета стояха пред къщата и гледаха заплашително. Разсмяха се, когато видяха малкото момче да подскача около майка си, и единият от тях протегна ръка за месото. Атия го плесна в дланта му, без да каже нито дума.

— Много е бърз, признавам. Тедус заръча да ти кажа, че ще повика стражите, ако момчето ти открадне още нещо.

— Няма нужда — изсъска раздразнено Атия и изтри кръвта от ръцете си с парцал, който издърпа от ръкава си. — Кажи на Тедус, че никога не е загубил нещо, което да не му е било върнато, и ще пусна дума хората да не ходят в магазина му, ако извика стражите. Аз сама ще накажа сина си.

— И добре ще направиш — каза момчето.

Атия бързо вдигна ръка и то се дръпна, ухили се и посочи унизеното момченце, което още се държеше за полата й.

— Аз сам ще нашибам с колана си твоя малък Турин, ако го видя близо до магазина. Гледай да не припарва натам.

Атия почервеня от гняв и пристъпи напред, което им даде оправдание да хукнат да бягат, като викаха най-различни обиди.

Александрия се чудеше дали да си тръгне. Сцената, която беше видяла, не й влизаше в работата, но тя беше любопитна да разбере какво ще стане сега, когато майката остане насаме с непрокопсания си син.

Малкото момче подсмърчаше и триеше нос.

— Съжалявам, мамо. Помислих, че ще се зарадваш. Не мислех, че ще ме проследят чак дотук.

— Никога не мислиш. Ако баща ти беше жив, щеше да се срамува от тебе, момче. Щеше да ти каже, че ние никога не крадем и никога не лъжем. А после щеше да ти загрее задника с колана си — е, и аз ще го направя ей сега.

Момчето се задърпа и зарита, но тя стискаше здраво ръката му.

— Той е бил сарафин. Ти казваш, че всички сарафи са крадци, значи и той е бил крадец.

— Да не си посмял да говориш така! — каза Атия с побелели устни.