Знакът на жрицата [bg]

— Дина…

Тя отвори очи и замига сънено.

— Давин — рече тя съвсем спокойно, сякаш бе напълно нормално да съм там. — Вече… — и изведнъж застина и се събуди окончателно. — Давин!

Тя скочи, прегърна ме през врата и ме прегърна толкова силно, че за малко да остана без дъх. Забелязах, че беше отслабнала, но иначе не изглеждаше да й бяха сторили нещо.

Не мога да обясня какво беше усещането. Може би като да се събудиш от страшен кошмар. Сякаш душата ми бе разкъсана на хиляди парченца, които сега отново се сляха в едно цяло. И в същото време, в същото това време усетих, че съм й страшно ядосан. Не ме питайте защо. Сякаш всичко това, всички ужасни неща, през които бяхме минали аз, мама, Мели и Роза, сякаш всичко това бе по вина на Дина.

— Къде беше? — изсъсках аз, като същевременно я притисках, сякаш ме бе страх, че ще избяга от мен. — Осъзнаваш ли колко ни уплаши?

Тя си пое дъх. Като че изхлипа.

— Не бива да ми се караш — рече Дина със сподавен от плач глас. — Давин, не бива да ми се караш…

В този момент аз, разбира се, се почувствах като най-големия идиот на света и най-ужасния брат. Когато най-накрая я намерих след всичко, което бе преживяла, единственото, което направих, бе да я разплача.

— Шшшшт — рекох аз и я погалих по косата. — Тихо! Престани. Нали те намерих — подадох й ръкава си. — Ето. Избърши си очите.

Тя сложи ръка върху моята. И тогава от устата й се отрони странен звук, наполовина хлипане, наполовина въздишка.

— Давин — рече тя. — Той е мокър. Как мислиш да се избърша с него?

Естествено, че беше мокър. Както и целият аз.

— Мога да ти дам шала си — рече Роза.

— Роза! — Дина ме пусна и я прегърна. — Какво правиш тук? Какво правите тук? Как ме намерихте?

— Ами… така, като си помагахме — рече Роза.

Въпреки мрака видях усмивката, която ми прати — белите й зъби проблеснаха в мрака за миг. След което отново стана сериозна.

— Хайде, Дина, ела, трябва да се махнем преди някой да ни е открил.

Дина пусна Роза. Изведнъж стана страшно нещастна.

— Не мога — рече тя със странно глух глас.

— Какво? — попитахме Роза и аз в един глас.

— Не мога да дойда с вас.

— Какво не можеш?

Тя поклати глава.

— Не — рече тя. — Ако не… Ако не… Ако избягам, той ще убие Тавис.

— Тавис? — в този миг съвсем бях забравил за него.

— Тавис Лаклан. И него плениха с мен.

Разбира се. Внучето на Хелена Лаклан. Неговата майка ме бе ударила по челото с Черната ръка. Дойде тук, за да отнемеш един живот, бе казала тя.

— Къде е той? — попитах аз.

— В мазето — рече тя. — Там под плевнята.

— Значи ще вземем и него.