![Знакът на жрицата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/7/znakt-na-zhricata-bg-download.jpg)
Знакът на жрицата [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420555
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на жрицата [bg]». Краткое содержание книги:
Тя го направи. Веригата бе завързана само около един прът. Ако го счупехме, щяхме да успеем да отворим вратата. Аз отстъпих назад, застанах на един крак и ритнах с другия пръта колкото сила имах. Не постигнах нищо, нищо, освен това, че си ударих петата, а в крака ми се забиха трески. Ботушите ми си лежаха горе до дръвника, където ги бях събул.
— По дяволите! — стиснах зъби и опитах пак. Със същия резултат.
— Не става — казах аз, след като си поех дъх. — По-скоро на мен ще ми стане нещо, отколкото на вратата.
— Дай ми ножа си — каза Дина. — Ако я изпилим малко…
— По-добре вземи този на Роза — отвърнах й аз. — Той е по-остър.
Дина се отправи към стълбата. Аз извадих ножа си и започнах да режа пръта. Не беше лесно. Въпреки че в мазето бе влажно и студено, по челото ми се стичаше пот, която влизаше в очите ми. Вярно е, че Роза ни пазеше, но ако някой видеше светлината долу… От мазето имаше само един изход. Ако някой стигнеше до капака преди нас, бяхме изгубени.
Дина се върна.
— Ето — каза тя и ми подаде малкия ръждив, но много остър нож на Роза. След това взе моя и започна да дялка пръта от другата страна. По пода се засипаха стърготини.
— Побързайте — рече Тавис, който иначе бе мълчал. — Поразбързайте се!
Явно вече не бяхме предатели.
— Бързам колкото мога — отвърнах му аз ядосано. Вече не чувствах китката си заради дялканото, а вратът ми съвсем се бе схванал от напрежение, защото през цялото врече очаквах, че някой ще дойде и ще забие ноктите си в него.
— Опитай отново — рече Дена. — Сега е много по-тънка.
Опитах отново. И при втория ми ритник дървото се напука. Трябваше да го натиснем още малко, за да го прекършим достатъчно, че веригата да може да излезе, но накрая успяхме. А Роза все още не бе подсвирнала отгоре.
Аз отворих вратата. Скитникът мигаше с очи, сякаш слабата светлина на лампата бе непоносима за човек, който бе стоял на тъмно толкова дълго.
— Благодаря — промълви той. — Благодаря ви, милостиви господине.
Той имаше ужасен вид. Бе мръсен, а миризмата му се усещаше въпреки вонята на прогнило цвекло, която изпълваше мазето. По главата му имаше струйки засъхнала кръв, а носът и устата му бяха толкова подути, та не бе никак странно, че гъгнеше. Явно го бяха били. Много пъти. И когато направи няколко крачки, за да излезе от клетката, куцаше толкова лошо, че ми беше болно да го гледам.
Аз хвърлих поглед на групичката ми освободени пленници. Малкият блед Тавис. Дина, която стоеше свела глава, сякаш не искаше да погледне никого в очите. И скитника, който приличаше на раздърпано плашило. Така никога нямаше да минем през портата.
— Не става — казах аз на Дина. — Теб може и да успеем да те измъкнем. Но трима! Няма начин.
Дина поклати глава.
— Не — рече тя. — Знам едно място. Една тайна врата.
Тя наведе глава още повече. Не разбирах от какво имаше да се срамува?
— Добре — казах аз. — Къде?
— Трябва да минем през къщата — отвърна ми тя.
Хич не ми се искаше отново да влизам в бялата каменна къща. Къща, пълна с войници от Ордена на дракона. Или може би къща, пълна с войници от Ордена на дракона, които вече не спяха толкова непробудно…
— Не може ли да стигнем дотам по друг начин?
— Не — отвърна ми тя. — Трябва да минем през розовата градина.
Розова градина? Не звучеше логично.
— Сигурна ли си?
— Намерих я вчера, вратата, искам да кажа — отвърна ми Дина. Гласът й бе уморен. — Тя води до едно поле, в края на което има гора. Без стени и без пазачи. Само трябва да стигнем до гората.
Тогава защо ти не си го направила? — помислих си аз, но не казах нищо. Явно беше заради Тавис.
— Добре — рекох. — Нека да опитаме.
Не изглеждаше много логично да избягаме от Дракана, като проникнем в една къща. Цели пет човека. Надявах се само, че скитникът щеше да си държи устата затворена. Ако започнеше да пее своите безсмислени песни, докато бяхме в къщата, щях да го цапна по главата с ботушите си. Бях ги прибрал, когато минахме покрай дръвника, но още не ги бях обул — трябваше да бъдем тихи, сега повече от всякога.
Поведох ги към пералното помещение. Бях ги предупредил за стълбите, така че този път никой не падна. Чувах тежкото дишане на скитника зад себе си, но нищо не можех да направя, не можех да му забраня да си поема въздух.
Аз отворих внимателно вратата към кухнята. И застинах. Какъв бе този шум? Не бе хъркането на кухненската помощница, бе нещо друго… Втренчих се в мрака, но виждах единствено червените отблясъци от печката. Звукът се чу отново. Може би все пак идваше от кухненската помощница. Или просто ми се бе причуло. Нервите ми бяха изопнати до край.