Знакът на жрицата [bg]

Само че… Изведнъж осъзнах, че не мога нито да продължа напред, нито да се върна назад. Заравях пръстите на едната си ръка в брега, но единственото, което постигнах, бе, че се изподрах и си счупих един нокът. Въжето вече не ми помагаше — то бе вързано от грешната страна на стената, а колкото и да търсех, не можех да открия опора за ръцете и краката си тук горе. Пръстите ме боляха, а раменете ми трепереха от напрежение. Ако не намерех начин да продължа напред, накрая щях да падна. И трябваше да започна отначало — ако при падането не си счупех някой крайник, разбира се.

— Давин?

Това бе просто шепот, толкова тих, че едва го чух през шума на реката. Погледнах нагоре. От върха надничаше едно лице, бяло и кръгло на фона на лунната светлина. Беше Роза.

— Да — прошепнах аз в отговор.

— Можеш ли да се изкачиш?

Въпреки всичко това момиче бе доста проницателно.

— Не — изсъсках аз ядосано. — Ако можех да се изкача, щях да го направя.

Роза протегна ръка през ръба на пропастта, но не можа да ме достигне. А и така стана по-добре, защото бях доста по-тежък от нея. Нямаше да е много умно да я дръпна надолу.

— Почакай — рече тя. — Престилката ми… може би ще стигне до теб.

— Завържи я за нещо — казах аз и се опитах да забравя парещата болка в пръстите си. Бяха изтръпнали и извити като нокти на граблива птица и не бях сигурен, че някога отново щях да мога да ги изправя.

Нещо меко докосна едната ми ръка — връзката на престилката на Роза. Щеше ли да издържи теглото ми? Нямаше да разберем, ако не опитахме. Във всеки случай, нямаше да издържа да вися така още дълго. Аз внимателно извадих пръстите си от малката пукнатина, в която ги бях пъхнал, и посегнах към престилката. Внимателно я дръпнах. Тя поддаде, но не се скъса. А и ръбът на крепостта не бе толкова далеч. Пуснах се и сграбчих престилката и с другата си ръка. В този миг единият ми крак се подхлъзна отново и аз увиснах, люшкайки се, а лицето ми се заби в скалистия бряг.

— Хайде, Давин — прошепна ми Роза отгоре толкова паникьосано, че се уплаших да не би някой пазач да приближаваше. Аз се мятах и ритах с крака и бавно се набирах по престилката. Тогава усетих как някой ме хвана за яката на ризата — Роза ме издърпа, също като рибар, който изтегля на брега калкан.

— Бързо! — прошепна тя. — Идва някой!

Тя дори не развърза възела, а просто разряза престилката с ножа си. След което се спусна пъргаво напред в странен безшумен тръс. Аз се изправих задъхано на крака и исках да побягна след нея, но някой ме дръпна толкова силно, че за малко да падна отново в пропастта. Изругах наум. Въжето. Бях забравил, че още е завързано около кръста ми.