Знакът на жрицата [bg]

— Откъде знаеш всичко това? — попитах аз.

— Майка ми переше дрехите на хора, които живееха в подобни къщи — отвърна тя дръпнато. — Е? Ще вървим ли? Или имаш още гърнета за бутане?

Колко дразнеща беше тя! И все пак се радвах, че е с мен, въпреки че нямаше да й го кажа.

Качихме се много бавно по стълбата, за да не скърцат стъпалата. Когато стигнахме до първия етаж, аз исках да завием наляво, но Роза ме спря.

— Трябва да се качим догоре — рече ми тя. — До таванските стаи.

Изкачихме още един етаж. Стълбата бе по-тясна, а площадките по-малки. Цареше почти непрогледен мрак, защото тук горе нямаше хубави стъклени прозорци, а само няколко отвора с дървени капаци. През процепите на капаците се процеждаха съвсем оскъдни лунни лъчи и това бе всичко.

Спрях, защото не виждах нищо. Роза се блъсна в мен и ме хвана за ръката, за да не падне. За първи път обаче тя не каза нищо, а и продължи да ме държи дори след като възвърна равновесието си. Отнякъде долетя странен писклив звук, като тези, които издават прилепите в мрака.

— Какво е това? — прошепна Роза колкото се можеше по-тихо.

— Може би идва от някой спящ? — отвърнах й аз. — Хората издават много странни звуци, когато спят.

Беше ни трудно да определим откъде идваше шумът. Аз внимателно вдигнах крак и направих стъпка напред, а после и още една. Все още нищо не виждах. Вървях с една ръка напред и търсех стената с другата.

Пръстите ми докоснаха някаква дървена стена, а след нея — парче плат. Завеса. Чух, че звукът, наподобяващ писукане на прилеп, идваше от стаята зад нея. Не приличаше на гласа на Дина, но може би вътре имаше още някого. Аз внимателно дръпнах завесата настрани и проврях глава в стаята. Тук бе малко по-светло, защото един от капаците бе отворен. Видях някакво тяло на леглото. Тялото беше твърде голямо и грубо, за да принадлежи на Дина.

Точно тогава звукът секна. Спрях и застанах неподвижно. „Спи си — помислих си аз — тук няма никого“. Мъжът в леглото се размърда, но нямаше други признаци да се е събудил. Аз пуснах завесата много, много бавно и се върнах назад до стълбата заедно с Роза. Ние слязохме няколко стъпала надолу, спряхме и се ослушахме. Горе продължаваше да бъде съвсем тихо.

— Не мисля, че Дина е там — казах аз колкото се може по-тихо, съвсем в ухото на Роза.

— Та ние погледнахме едва зад една завеса — възрази тя. — Ами ако има още стаи?

— Това не бе слугиня — рекох аз. — Това бе войник от Ордена на дракона.

— И какво от това? Може би я пази?

— Е, тогава това е един доста небрежен пазач.

За момент си помислих, че Роза ще продължи да настоява. Но после тя въздъхна, съвсем плахо и примирено.

— Къде ще търсим тогава? — попита тя.