Знакът на жрицата [bg]

Пред къщата имаше широка гранитна стълба, но беше малко глупаво просто бавно да се изкачим по нея. И то при такава къща, която със сигурност имаше повече от един вход.

— Там — казах аз. — Вратата в онази пристройка.

Сега бе ред на Роза да замълчи.

— Как мислиш, какво ще ни сторят, като ни хванат? — попита ме тя и макар че се опитваше да се овладее, долових, че гласът й леко трепереше.

— Откъде мога да знам? — отвърнах аз малко по-остро, отколкото трябваше. — Това са хората на Дракан. Мисля, че ще е най-добре да не се оставим да ни хванат.

Роза ядосано промърмори нещо от рода, че това и тя много добре го знаела. Не чух всичко, но думата „идиот“ прозвуча достатъчно отчетливо. Беше странно, но това малко спречкване с Роза ме поуспокои. Беше толкова обичайно насред цялото това напрежение.

— Изчакай тук — казах й аз. — Ще проверя дали е заключено.

Аз се промъкнах покрай купа дърва и се огледах на всички страни. Все още не се виждаше никой. Поех си дълбоко дъх и се устремих по калдъръма с мокрите си голи крака. Добрах се до пристройката на каменната къща. Натиснах дръжката надолу и внимателно бутнах вратата. Тя се открехна. Не бе заключена, нямаше и резе. Е, ако човек живееше насред един толкова строго охраняван лагер, с половината войска на Ордена на дракона край себе си, може би нямаше нужда да заключва.

Бавно отворих вратата. В началото нищо не виждах, но когато очите ми привикнаха с тъмнината, започнах да различавам някои неясни силуети. Нито един от тях не приличаше на човешки, а единственият звук, който долавях, бе от нещо течно, което бавно капеше. Направих крачка напред и се проснах по очи. Как се ударих само! Трябваше да си прехапя устната, за да не извикам високо. Кой по дяволите правеше стълба от вътрешната страна на вратата? Явно този, който бе построил къщата. Бях паднал на три изтъркани каменни стъпала. Известно време останах седнал на пода, който не бе дървен, а покрит с гладки каменни плочи. Бях се натъртил. Миришеше на влага и сапун и бе леко спарено. Дали това не бе баня? Не, беше помещение за пране. Видях големите съдове — огромни железни корита, под които се наклаждаше огън, за да може да се стопли вода за пране. Това не бе като да занесеш прането до потока, както правехме вкъщи. Но това бе като отделна къща. Дали някога бях влизал в толкова просторен дом? Да, при Хелена Лаклан.

Изведнъж си спомних слугинската стая в Баур Лаклан толкова ярко, сякаш я виждах пред очите си. Слугинската стая и Салан, който стои и се взира в пода, докато ми казва, че ще започнат да хвърлят мрежи като се съмне. Усетих как сълзите напират в крайчеца на очите ми и започнах яростно да мигам. Беше ужасно глупаво да седя тук и да рева, когато знаех, че Дина не се бе удавила и че се намираше някъде в тази къща и че скоро щях да я намеря. Аз избърсах раздразнено очите си с мокрия си ръкав, изправих се на крака, излязох навън и махнах на Роза.