Знакът на жрицата [bg]

— Ей, не мисля, че те познавам — рече ми той. — Какво правиш тук?

Разбира се. Носех униформата на Ордена на дракона. Явно си бе помислил, че и аз съм дошъл да си хапна тайно шунка. Но скоро щеше да разбере, че не е така, а навън в пералното помещение чакаха още четирима, които в никакъв случай не можеха да минат за хора на Ордена на дракона.

Замерих го с единия си ботуш и го уцелих право в лицето.

— Какво — промълви той, но не успя да довърши, защото го хванах за гърлото с едната ръка и за китката с другата. И двамата паднахме на земята, в началото аз бях върху него, но той имаше нож и аз не посмях да пусна гърлото му, защото ако извикаше за помощ, щеше да настане пълен ад. Той така силно ме фрасна с шунката, че пред очите ми затанцуваха звезди. Успя да ме събори на земята и почти се освободи.

— О-о-о-хххххх — извика той. Но не можа да довърши. Чу се странен силен звук, сякаш някой удари по гонг. После мъжът падна върху мен, отпуснат като заклан вол. Едва когато видях Роза и предмета, който държеше в ръце, ми стана ясно какво се бе случило.

— Нали ти казах — рече тя леко задъхано. — Човек никога не знае, кога ще му потрябва тиган.

Дина се приближа и погледна падналия войник.

— Това е Сандор — рече тя тихо и изглеждаше, сякаш искаше да го заплюе. — Дясната ръка на Валдрако. Мъртъв ли е?

Аз докоснах шията му. Беше топъл и напипах пулса му.

— Не — рекох аз. — Само е загубил съзнание.

— Наръгай го — изсъска Тавис. — Наръгай го с ножа си!

Побиха ме тръпки. На колко ли години беше? На осем? Или на девет? А ме караше да наръгам с нож човек в безсъзнание. Не подозирах, че децата на планинците бяха толкова кръвожадни. Може би имаха основание. Мазето, от което го бяхме измъкнали, изобщо не беше прекрасно място за престой.

— Не — рекох аз. — Ще го вържем. Вземете въже от пералното помещение, или това е килер? — погледнах Дина.

— Там — рече тя и посочи един капак на пода. — Долу има малко мазе за съхранение на плодове. Ще им отнеме известно време да го открият там.

Речено — сторено. Ние вързахме войника от Ордена на дракона и го набутахме в мазето, което беше точно толкова голямо, че да го побере легнал. Натиках една сбръчкана ябълка в устата му и я завързах със собствените му чорапи. Тавис също си взе една ябълка и започна гладно да я гризе. Може би дори не го бяха хранили нормално, докато беше долу в мазето. Това също бе основателна причина да е изпълнен с такава жажда за мъст.

Птиците навън се разпяха, а небето отвъд кухненските прозорци просветля. Трябваше да побързаме.

— Вземете и шунката — прошепнах аз. — Ще имаме нужда от храна по обратния път.