Кралят на моста

Ъгълчето на устата му трепна в усмивка.

— Кой според теб дойде да ме извика, за да се разправя с малкия си братовчед с мръсната уста?

Лара направи физиономия.

— Тя знае, че не съм ти братовчед. Знае точно коя съм и съответно кой си ти.

— Марисол е умница.

— Не се ли притесняваш?

Арен поклати глава и се изправи. Дрехите му бяха влажни, но по пода нямаше следи от мокри ботуши — явно отдавна бяха изсъхнали. Откога ли седеше там?

— Тя шпионира за Итикана от десет години, откакто баща ти обеси нейния баща и набучи главата му над портите на Венция. Вярна ни е.

По езика на Лара затанцуваха думи на ревност, но тя ги преглътна.

— Красива е. И мила.

— Да. — Погледът му я изгаряше. — Но не си ти.

Тялото й се олюля, а кръчмата се завъртя около нея. Арен се озова до нея с две крачки и я подхвана под мишниците. Изправи я. Лара затвори очи в опит да спре въртенето, но само замени образа на кръчмата със спомена за стегнатото му мускулесто тяло и за мургавата му кожа под пръстите й. Ниско в корема й разцъфна топлина.

„Не можеш да го направиш — каза си тя. — Ти си лъжкиня и предателка. Не си жената, за която той те мисли, и никога няма да бъдеш. Никога няма да бъдеш себе си. Не и без да рискуваш той да научи истината.“ Щом не можеше да се осмели да му разкрие истината, значи трябваше да се върне в Итикана и да унищожи всички доказателства за предателството си и след това да изчезне. Да инсценира смъртта си. Да се върне в Маридрина, за да отмъсти.

И никога повече да не види Арен.

Очите й запариха, а дишането й се накъса, заплаши да се превърне в хлипане и да я предаде.

— Добре ли си?

Тя стисна зъби.

— Гади ми се.

— Нищо чудно — след толкова пиене. Имаш аристократичен вкус, между другото. Това не беше евтино уиски.

— Сама си го платих. — Тя произнесе думите бавно, за да не ги завали.

— Имаш предвид, че го плати с парите, които открадна от моя кораб.

— Заслужаваш да ги загубиш, щом си толкова глупав, че да ги оставиш на видно място.

— Съжалявам. Не те разбрах добре, много заваляш думите.

— Задник.

Той се засмя.

— Можеш ли да вървиш?

— Да.

Тя се освободи от прегръдката му и залитна към стълбите, но най-долното стъпало изведнъж се надигна, за да я пресрещне. Преди лицето й да се удари в ръба, Арен я хвана и я взе в прегръдките си.

— Нека не предизвикваме съдбата.

— Трябва ми вода.

— Трябва ти възглавница. Може да извадиш късмет и бурята да продължи достатъчно дълго, че да си отспиш. Но се съмнявам.

Лара издаде гневен звук, заровила лице в гърдите му, но гневът й бе насочен най-вече към самата нея. Към лекотата, с която се сгуши в него. Към мисълта, че би било приятно да прекара още няколко нощи в неговата компания, макар да знаеше, че така само ще отложи неизбежното.

— Уискито помогна ли?

— Не.

— И на мен не ми помага.

По бузата й се търкулна сълза и тя отново скри лице в гърдите му.

— Съжалявам, че съм толкова противна. Ти заслужаваш нещо повече.

Арен издиша, но не продума. Равномерните му движения, докато изкачваше стълбите, я приспиваха и тя започна да се отпуска. Не се противопостави на чувството, защото въпреки всичко преживяно му вярваше. Но все още беше будна, когато чу предрезгавелия му глас да казва:

— От мига, в който те видях на Южен пост, не е имало друга освен теб. Дори това да ме прави глупак, никога няма да има друга.

„Наистина си глупак“, помисли си тя, докато мракът на съня я отнасяше.

С което ставаха двама.