Кралят на моста

28. ЛАРА

— УИСКИ — КАЗА ГЛУХО ЛАРА НА КРЪЧМАРЯ ЗАД БАРА на „Пойната птичка“. От дрехите й капеше вода и се събираше в локва на пода.

Кръчмарят я изгледа развеселено.

— Ще можеш ли да си платиш, момче?

— Не — сряза го тя. — Смятам да го изпия и да избягам през задния вход.

Веселието изчезна от очите на мъжа и той се надвеси над бара.

— Я слушай, малък…

— Скъпи, иди ми донеси още вино от избата, става ли? — обади се Марисол, появила се сякаш от нищото. — Аз ще се оправя тук.

Кръчмарят сви рамене и тръгна към една отворена врата зад гърба си. Щом изчезна от поглед, Марисол измъкна бутилка изпод бара и наля щедро от нея в чашата, която после бутна към Лара.

— Не знам как се правят нещата в Харендел, но аз нямам навика да впиянчвам деца в заведението си.

Лара я изгледа студено, пресуши чашата и я бутна обратно към жената. После бръкна в джоба си, извади една харенделска златна монета и я плесна на бара.

— Направи изключение.

Марисол повдигна вежда.

— Голяма чаровница сте, Ваше Величество.

— На всичките си клиенти ли даваш титли?

— Само на жените с велиантско сини очи, пътуващи в компанията на итикански шпиони.

Нямаше особен смисъл да се опитва да я разубеждава.

— Или наливай, докато говориш, или млъквай. Не съм в настроение.

Не беше в настроение за нищо друго, освен да заглуши въпросите, които се гонеха хаотично из главата й, докато се мъчеше да осмисли един свят, който сякаш се беше обърнал с главата надолу. И определено не беше в настроение за приказки с бившата любовница на Арен.

Марисол й наля и остави бутилката до чашата.

— Видях те, когато мина през Венция на път за Итикана. — Тя опря лакти в полирания дървен плот. — Завесите на каляската бяха дръпнати и те зърнах за миг. Изгледаше така, все едно отиваш на война, а не на сватба.

Лара наистина бе отивала на война. Поне така си беше мислила тогава.

— Кралят заповяда да разчистят улиците от просяци. Затвориха всички по домовете им и им забраниха да излизат, докато не се качиш на кораба. Твърдяха, че е за твоя безопасност.

Не беше имало нищо общо с нейната безопасност. Беше просто последният ход, гарантиращ, че Лара ще отплава за Итикана твърдо убедена в страданията на Маридрина, за които бе виновно Кралството на Моста. Една последна измама.

— После те натовариха на кораба и ти отпътува. Отиде в Итикана и ми открадна любимия любовник без мое знание.

Лара й отправи сладка усмивка.

— Не съм сигурна дали имаш някакви права над него, при положение че не си го виждала от цяла година. Ако изобщо някога си ги имала.

— Кучка си ти, а?

Лара измъкна от ръцете на Марисол чашата, която жената бършеше, напълни я, изчака я да я вземе и чукна своята в нейната.

— Да пием за кучките.

Марисол изля съдържанието на чашата в гърлото си и сложи чашата на бара.

— Очаквахме нещата да се променят. Очаквахме баща ти да намали малко проклетите си данъци или поне да използва парите за някаква по-добра цел от безкрайната война с Валкота.

— Но нищо не се промени.

Марисол поклати глава.

— Ако има някаква промяна, тя е към по-лошо.

— Да се чуди човек защо изобщо заминах.

Само че Лара много добре знаеше защо бе заминала за Итикана. За да спаси сестрите си. За да спаси кралството. И себе си. В този момент се замисли дали не бе обрекла всички тях.

— Предполагам, че изборът не е бил твой. — Очите на Марисол пробягаха над рамото на Лара — жената следеше кой влиза и излиза от кръчмата. — Това, което знам със сигурност, е, че се омъжи за най-добрия човек, когото някога съм имала честта да познавам. Ето защо, вместо да давиш мъката си с алкохол, може би няма да е зле да си намериш някакво по-смислено занимание. — Тя наклони глава настрани. — Каквото и да решите, желая ви приятна вечер, Ваше Величество.

— Лека нощ — промълви Лара и отново си напълни чашата.

Тя знаеше, че Арен е добър човек. Инстинктите, на които трябваше да се довери, отдавна й го крещяха, по-отдавна, отколкото би искала, но тя ги беше пренебрегнала в полза на онова, което й беше казано. Бяха я измамили. Бяха я манипулирали. Бяха я изиграли.