Кралят на моста

Арен, който побутваше храната си из чинията, не отговори. Лара се беше качила в стаята им преди час, притихнала и пребледняла. Беше й казал да остане там и да го чака, за нейна собствена безопасност. Не очакваше да го послуша.

Беше разбрал. Докато стояха рамо до рамо във водата пред Змийския остров, беше разбрал. Всички дребни особености в поведението на маридринийската му съпруга, всички незначителни детайли, които му се бяха сторили необичайни, се бяха натрупали, докато не остана място за съмнение.

Лара беше шпионка.

Жената, в която се беше влюбил, бе проклета шпионка. В началото на брака им той бе вярвал, че видимата й непоносимост към него е предизвикана от обидата, че е била принудена да сключи брак против волята си. От факта, че й е бил натрапен живот, който не иска. Но шокът, изписал се на лицето й, когато й бе казал, че баща й е можел да избира между това да нахрани народа си и да купува оръжия, означаваше, че освен всичко друго са я лъгали.

Арен си имаше достатъчно свои шпиони, за да знае как най-добрите сред тях вярват, че работата им е в името на всеобщото благо. Краля плъх трудно би открил шпионин, който да вярва, че за страданията на Маридрина е виновна Итикана, затова си го беше създал — дъщеря, отгледана в пълна изолация, за да й внуши фалшиво чувство за праведност.

Само че сега тя знаеше истината.

— Арен? — Гласът на Джор беше безгрижен, но Арен никога досега не бе чувал капитана на стражата да излага на риск нечие прикритие, особено това на краля.

Възрастният мъж бе разтревожен. И с право. Итикана се беше озовала между чука и наковалнята. Преди Арен да успее да отговори, един член на екипажа му влезе в кръчмата и кимна. Сърцето на Арен спря.

— Съвсем скоро ще разбереш.

Отвън стражът докладва:

— Тръгна по главния булевард. Горик я следва. — Той подаде на Арен лъка и колчана му.

Арен взе безмълвно оръжието си и тръгна по улицата с Джор по петите. Венция както винаги бе пълна с хора и му отне известно време да намери високия итиканец, следящ жена му.

— Връщай се — каза той на Горик, щом зърна Лара. — Ние ще поемем оттук.

Мъжът отвори уста да спори, но щом видя изражението на Арен, се отказа и потъна в тълпата.

Лара вървеше по средата на улицата, все още с дегизировката си, така че пияниците и скандалджиите я оставяха на мира Докато я следяха обаче, Арен се зачуди как дегизировката й успява да заблуди когото и да било. Всеки път, щом нещо привлечеше вниманието й и тя обърнеше глава, уличните факли осветяваха фините черти на лицето й, плътните устни, дългата шия и заоблената извивка на задника й. Леката стъпка. Никой млад харенделски моряк не би могъл да върви така.

Беше болезнено красива и дори фактът, че бе използвала тази красота срещу него, не намаляваше притегателната й сила.

Той безмълвно се помоли: „Дано да греша и да не правиш това, което мисля, че правиш“.

Само че нямаше как да не забележи накъде отиваше Лара по кривите улички — към двореца на баща си, синьо-бронзовия паметник на високомерието и алчността му.

Джор изруга, когато и той го осъзна.

— Трябва да я спрем.

Арен заобиколи двойка пияници и се скри в сенките до сградите.

— Още не.

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-малко хора имаше по улиците, но Лара нито веднъж не погледна назад. Сякаш дори не й хрумваше, че някой може да я проследи.

— Какви ги вършиш, Арен? — изсъска Джор.

— Искам да видя дали ще ме предаде, ако й се удаде възможност.

Онова, на което се надяваше обаче, бе истината да я е променила. Да я е накарала да се откаже от каквато и цел да си беше поставила след разкритието за лъжите на баща й. Тя би го сторила, ако беше жената, която той вярваше, че е, жената, която той се молеше да е.

Лара продължи към портата и стражите от двете й страни я огледаха с досада — някакъв си младеж, излязъл да се разходи край двореца. Арен застана в сенките, откъдето стражите не можеха да го видят, и извади една стрела от колчана. Лъкът, собственият му лък, му се стори чужд, когато го хвана с изпотени пръсти.

Джор посегна към оръжието.

— Нека аз го направя вместо теб.

Арен пристъпи встрани, поклати глава и подготви стрелата.

— Не. Аз я доведох в Итикана. Аз нося отговорност за нея.

Лара продължи да върви и стражите край портата застанаха нащрек. Единият се провикна: