Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Положението ми бе станало толкова отчаяно, че всякаква предпазливост беше безполезна. Пипнеше ли ме тълпата, нямаше да избегна смъртта, а Даго щеше да вкара флотата си в пристанището на Санта Галма, без да срещне съпротива, и да плячкоса града. Надявайки се на най-доброто, аз се вмъкнах бързо през задния вход на новата къща и се спрях там, питайки се дали са ме забелязали.
Чувах виковете на преследвачите си в далечината, ала в самата къща цареше гробна тишина. Крадешком се промъквах от стая в стая и установих, че къщата е пуста.
Дотук всичко вървеше добре, но аз исках не само да избягам от яростта на тълпата. Главната ми цел беше да се добера до губернатора на Санта Галма и да му разкажа каквото трябва. Доколкото виждах, единствената ми възможност да сторя това бе, като се дегизирам, затова се огледах да потърся някакъв костюм, с който да заместя крещящата униформа, в която лудият капитан ме бе пременил.
Скоро диренето ми успя и след малко стоях облечен в чер костюм от памучно кадифе, чието сако имаше сребърна гарнитура. Обух светлосиви дълги чорапи и напъхах краката си в чифт непривични, добре излъскани обувки, украсени със сребърни токи. Един зелен пояс, в който затъкнах сабя и пистолет, и една триъгълна шапка, нахлупена на главата ми, ме накараха да се чувствувам доста добре дегизиран, особено когато махнах черното парцалче, представящо ме за Едноокия. Един поглед в огледалото ми вдъхна добра надежда, че няма да ме разпознаят като избягалия пират, когато след малко се осмеля да изляза на улицата, макар и да знаех, че страшно много приличах на мъртвия капитан Грим, независимо дали имах черна превръзка или не.
Хрумна ми да допълня дегизировката си, като се опитам да си сложа фалшивя мустаци, но благоразумно се отказах от тази идея. Такава добавка към дегизировката ми положително щеше да спомогне да ме разпознаят. В замяна на това се постарах да променя колкото може повече изражението на лицето си, макар и да беше съмнително дали това щеше да увеличи шансовете ми.
Убеден, че имам горе-долу добра възможност да се добера безпрепятствено до резиденцията на губернатора, аз скрих свалената униформа и реших, че да се бавя повече, значи да рискувам да ме открият. Промъкнах се до предната врата на къщата, събрах колкото кураж ми бе останал и минах през портала, който водеше към улицата.
Тълпата се стичаше покрай мен, всички устремени към една и съща цел. Отначало аз останах на мястото си, отчасти скрит, тъй като все още се колебаех дали да рискувам да се смеся с хората. Като ги гледах, забелязах дребния офицер, който минаваше, носен на рамене от няколко граждани и акламиран като знаменит герой, въпреки че ги ругаеше презрително и сквернословно. Възторжените викове на почитателите му почти заглушаваха гнева му и въпреки че това го ядосваше, тържественото шествие продължаваше да го носи.
— Дребосък, ама голям храбрец, нали? — каза един от прекланящите се пред героя войници, когато се мушнах в навалицата. — Сам държал Едноокия да не избяга, докато един от гражданите го цапардосал изотзад.
— Интересно какво ли ще каже губернаторът, когато чуе, че Едноокия е отново на свобода? — запита друг.
— Сър Бенджамин ще ругае, та пушек ще се вдига, ама няма да му позволим да кастри храброто ни офицерче. Затуй го носим право в къщата на губернатора.
Водейки се от тази новина, аз реших да тръгна с процесията и добре постъпих, защото нямаше да ми бъде лесно да се измъкна от навалицата. За щастие всички бяха толкова увлечени да гадаят как Едноокия ще се добере до брега, че и не предполагаха той да се намира сред самите тях, затова се движех с тълпата, без да възбудя подозрение.
Началото на процесията се спря пред една дълга, ниска, варосана постройка, по цялата дължина на която минаваше веранда, където стояха на пост двама войници. Като видяха приближаващото се множество, те повикаха другарите си, а един офицер кресна на участниците в шествието да спрат.
— Трябва ни сър Бенджамин Уолпоул! Трябва ни губернаторът! — скандираше тълпата и тъй като искането й не получи веднага отговор, повтори възгласа си двойно по-гръмогласно.
— Сър Бенджамин го няма — ревна офицерът почервенял. — Съветвам ви да се разпръснете, иначе ще сметна за свой дълг…
С каквато и заплаха да възнамеряваше да си послужи, тя бе пресечена от множеството, което скандираше все по-разпалено:
— Трябва ни сър Беджамин Уолпоул! Трябва ни губернаторът!