Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
— Ти уби брат ми, измет такъв — кресна той прегракнало. — А сега, ей богу, ще…
Дребният офицер го прекъсна, като мушна цевта на пистолета си в корема му.
— Остави го на мира — каза офицерът спокойно. — Моята работа е да предам поверения ми пленник на губернатора. Не искам да му занеса труп — труп не може да се обеси!
Тъй като пистолетът беше много силен аргумент срещу всякакви своеволия, великанът бе принуден да се върне обратно в тълпата, оставяйки ме да се утешавам доколкото мога с мисълта, че ще бъда заведен при губернатора.
Преди да стигнем до губернаторската резиденция, стана нещо неочаквано. Неравният път, по който се движехме, вървеше малко по нанагорнище. Когато пресичахме под прав ъгъл една улица, едно от разклоненията на която водеше към брега, от ъгловите къщи изскочиха две групи хора. Те хукнаха към нас, размахвайки оръжия.
— На помощ! Да спасим Едноокия! — чух вик сред крясъците и разбрах, че наистина се опитваха да ни спасят. Това бяха бивши пирати и други, които прекарваха няколко седмици на брега, преди да продължат престъпния си занаят. Смятайки ме за член на тяхното братство, те се бяха сговорили да ме освободят. Разнесоха се викове „Дълги Джон! Стари разбойнико!“, които показваха, че някои от нашите бъдещи спасители действително бяха служили на „Страшни“, и неколцина от тях помощникът поздрави по име, докато те със сеч и мушкане си пробиваха път към нас.
Спасителната операция беше добре замислена и през първите няколко минути успехът й изглеждаше сигурен. Повечето от спасителите оставиха на другарите си да се разправят с войниците и насочиха вниманието си към зрителите, които стояха наблизо. Хората бяха така наплашени от безмилостните главорези, които бродеха по моретата под знамето с череп и кости, че се пръснаха и побегнаха от страшните пирати, които ги подгониха с рев по същия път, по който бяхме минали, и ги изпроводиха със смесица от ругатни, подигравки и смях. В това време един отбран отряд пирати бе завързал ръкопашен бой с войниците, а трима, единият от тях негър исполин, без да обръщат внимание на опитите да бъдат възпрени, си запробиваха път към нас отстрани.
— Радвам се, че пак виждам теб, капитане! — извика негърът, ухилен до уши, като същевременно ме освобождаваше от въжетата с остър като бръснач нож. — Помниш последен път кога ние с теб биехме заедно, а?
— Да, да, Самбо! — обади се Дългия Джон вместо мен. — Тогава нападнахме бронирания кораб „Ел Нимфа“ и го намерихме празен като бутилка ром, след като двама като теб са локали от нея.
— Точно тъй, сър — съгласи все исполинът, освобождавайки помощника, докато един от другарите му правеше подобна услуга на Лен Григс. — Ама голям кеф беше, кога после изтезавахме екипаж. Ех, голям кеф, нали — и въртеше очи от захлас при спомена за тези страхотии.
Докато ни освобождаваха, няколко души от тълпата, хвърлена в паника от внезапното нападение на пиратите, започнаха да възвръщат смелостта си. Подкрепени от допълнителни войскови части, те се приближаваха бързо с твърда крачка, въпреки огъня, с който ги обсипваха пиратите, скрити във входовете и зад прозорците на близките къщи. Ала завръщащите се не смееха да стрелят, защото нашата първоначална охрана, предвождана от храбрия си дребен офицер, осигуряваше енергично защитата им, макар и при изключително неблагоприятни условия. Напълно ясно беше, че ще трябва да отстъпим бързо, и като изрева гръмогласно на съратниците си, Самбо ги поведе в лек тръс по другия път към брега. Предположих, че там те ще се пръснат из долнопробните кръчми, разположени от двете страни на кея, и ще чакат възможност да тръгнат отново по море.
Зарадвани много, че засега сме опасени, ние тримата тръгнахме подир Самбо, но точно в този момент се сетих за съобщението, което така силно желаех да предам на губернатора на Санта Галма. Спрях се, като оставих Лен Григс и Дългия Джон да продължат бягството си, защото не исках да им навличам участта, която вероятно щеше да ме сполети за моите престъпления по моретата. Най-много се страхувах да не би завръщащите се войници и граждани да си отмъстят за нападението, принудило ги да побягнат, като ме разкъсат на парчета.
Когато оставих оттеглящите се пирати да продължат, аз се скрих в един близък вход и видях, че здравенякът, който по-рано се бе опитал да се саморазправи с мен, но му бе попречило бързото действие на офицера, сега се кани да си отмъсти на този доблестен воин. В разгара на смелата си съпротива срещу нападението на пиратите офицерът бе зашеметен от удар с тояга по главата. Предполагам, че шапката му донякъде го бе спасила, и сега, когато пиратите бягаха, той се бе приповдигнал на лакът, за да стреля подир отстъпващите фигури.