Дневникът на пирата

Когато се свестих, луната грееше. Някой се бе навел до мен и разтриваше ръцете и краката ми. Понечих да го уловя, тъй като помътеният ми мозък продължаваше да смята, че това е Даго.

— Спокойно — чух усмирителния глас на капитан Хадфийлд. — Всички тук сме приятели.

Изпървом, объркан, не отговорих. Легнах пак на земята и затворих очи. Постепенно паметта ми се възвръщаше. Бях водил с Даго бой на живот и смърт. Гърлото още ме болеше от задушаващата му хватка.

— Какво стана с Даго? — запитах аз и установих, че ми е много мъчително да говоря.

— Мъртъв е. Намерихме ви вкопчени един в друг за гърлата така здраво, както мида се прилепя за скала. Отначало помислихме, че и двамата сте мъртви, но, слава богу, честният беше останал жив.

Значи в края на краищата аз бях победил! Тази мисъл ми даде сила да се привдигна на лакът и да се огледам.

— Да — продължи капитан Хадфийлд. — Едва успяхме да откопчим пръстите му от гърлото ти, а още по-трудно ни беше да изтръгнем твоите пръсти от неговото гърло. Клетникът! Оставихме го там, където беше паднал, а теб пренесохме до това изворче, за да можем да те свестим.

— Бих искал да го видя — едва успях да промълвя.

Мина известно време, докато възвърна силите си дотолкова, че да мога с чужда помощ да се върна на мястото на този ужасен двубой. Погледнах мъртвия си враг и ми стана жал, че толкова смел и изкусен в боя човек е бил обикновен пират. И като си спомних как едва не бях останал и аз пират завинаги, отправих благодарствена молитва, че съм се избавил от този кръвожаден занаят.