Песента на Кали

Зад входната врата имаше коридор, толкова тесен и тъмен, че почти се усмихнах — бях се сетил за залата на смеха в лунапарк „Ривървю“ в Чикаго. Раменете ми опираха в олющената мазилка и от двете страни. Носеше се тежката миризма на прогнило дърво и мухъл, събудила детските ми спомени от времето, когато се пъхах зад решетката под предната веранда, за да си играя с влажната пръст и тъмнината отдолу. Нямаше да отида в тясното антре, ако не се виждаше слабото сияние на газеничето.

Докато влизах в стаята, в лицето ме удари завесата от черен тюл точно зад прага. От допира ми тя веднага се отмести като изоставена паяжина.

Ако екземплярът от моята стихосбирка бе предназначен да ме заинтригува, целта беше постигната. Ако пък трябваше да ме предразположи, не успя.

Продължих да стоя на метър-метър и нещо от масата. Камъкът отново беше в ръката ми, но ми се стори жалка работа, детинска реакция. Пак се сетих за залата на смеха в лунапарк „Ривървю“ и този път неволно се подсмихнах. Ако от мрака зад завесите нещо изскочеше и ми се нахвърлеше, щях да го фрасна с гранита по лицето.

— Ей!

Черните завеси погълнаха вика ми точно толкова бързо, както и светлината. От течението пламъкът на газеничето затанцува.

— Ей! Стига с тия криеници. Играта свърши! Покажи се!

Идеше ми да прихна, толкова нелепо беше всичко. Но ми идеше и да закрещя.

— Добре де, така да бъде, ще поиграем още малко — казах аз, после пристъпих напред, издърпах стола и седнах на масата.

Сложих; върху стихосбирката си камъка, все едно затискам с тежест листове. След това кръстосах ръце, притихнах и изправих гръб като ученик в първия учебен ден. Минаха няколко мига. Нищо не нарушаваше тишината. Беше толкова горещо, че от брадичката ми капеше пот, която образуваше кръгчета върху прашната маса. Чаках.

После пламъкът се огъна от почти недоловим повей.

Някой минаваше през черните завеси.

Покрай мрежестия тюл се плъзна висок силует, който поспря в здрача и после тръгна колебливо и бавно към светлината.

Най-напред видях очите — влажни и умни, смекчени от времето и от дълбокото познание за човешките страдания. Не можеше да има и съмнение. Очите бяха на поет. Аз гледах М. Дас. Той се приближи още малко, а аз трескаво се вкопчих в ръба на масата.

Гледах нещо, излязло от гроба.

Фигурата беше в сиви дрипи, може би останки от плащаница. При неволната й усмивка лъснаха зъби — устните бяха изгнили и се бяха запазили само грапавите полипи на месеста плът. Носа почти го нямаше, явно беше нагризан до влажната туптяща ципа на оголената тъкан, която не прикриваше двойните отверстия в черепа. Някога внушителното чело бе пощадено от опустошението, поразило долната част на лицето, но скалпът беше прорязан от люспести петна с неравни очертания и кичурчета бяла коса, щръкнали под различни ъгли. Лявото ухо се беше превърнало в безформена пихтия.