Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

„Благодариш му, ама ти взе златото.“ Джайм си замълча. Беше му омръзнало тази грозница с лице като на крава да го пренебрегва.

Грозницата взе орния кон за себе си, а рицарския жребец отстъпи на сир Клеос. Както се боеше Джайм, за него остана едноокия скопец, което сложи край на всякакви мечти, че може да срита коня си и да остави пачаврата да му диша праха.

Мъжът и момчето излязоха да видят как ще тръгнат. Мъжът им пожела късмет и им каза пак да дойдат да му гостуват в по-добри времена. Хлапакът си остана мълчалив, с арбалета през рамо.

— Ти по-добре си вземи едно копие или онзи чук — каза му Джайм. — По-добре ще ти послужат.

Момчето го изгледа недоверчиво. „Толкова с приятелския ми съвет.“ Той сви рамене, смуши коня и повече не погледна назад.

По пътя сир Клеос така и не престана да мрънка, изпаднал в скръб по изтърваната пухена постеля. Яздеха на изток покрай брега на огряната от луната река. Червената вилка тук беше много широка, но плитка, с тинести брегове, обрасли с тръстика. Животното на Джайм крачеше кротко, макар че все теглеше накъм здравото си око. Все пак беше приятно да е отново на конски гръб. Не беше яхвал кон, откакто стрелците на Роб Старк убиха дестриера под него в Шепнещия лес.

Като стигнаха изгореното село, пред тях изникнаха няколко пътя, кой от кой по-съмнителни: тесни черни коловози, изровени дълбоко от колите на селяни, каращи зърното си към реката. Един от тях въртеше на югоизток и скоро изчезваше сред дърветата, които се виждаха в далечината, а друг, по-прав и каменист, опъваше като стрела право на юг. Бриен ги поогледа замислено, след което свърна по южния път. Джайм остана приятно изненадан: той самият щеше да направи същия избор.

— Но това е пътят, който ханджията ни предупреди да не хващаме — възрази сир Клеос.

— Той не е ханджия. — Личеше й, че язди добре и уверено. — Прекалено се интересуваше накъде ще тръгнем, а и тези гори… в такива места обикновено гъмжи от разбойници. Може да ни е подтикнал да влезем в някой капан.

— Умна ни е момата. — Джайм се усмихна на братовчед си. — Домакинът ни си има приятелчета по пътя, според мен. Онези, чиито коне са придали на конюшнята му такъв забележителен аромат.

— Може и за реката да ни е излъгал — каза кравата. — Но все пак не бих рискувала. При Рубинения брод и по кръстопътищата ще има войници.

„А бе, може и да е грозна, но не е съвсем глупава.“ Джайм й се усмихна с неохота.

Видяха ръждивата светлина от горните етажи на кулата още отдалече и Бриен ги поведе настрани през полята. Чак след като укреплението остана много зад гърба им, поеха отново по пътя си.

Половината нощ беше минала, когато пачаврата най-сетне склони, че вече е безопасно да спрат. И тримата вече бяха грохнали на седлата. Подслониха се в малка дъбова горичка до някакъв ленив поток. Грозницата не им позволи да напалят огън, така че вечеряха посред нощ с клисавите овесени пити и солената риба. Нощта беше странно спокойна. Луната беше клекнала сред черната плъст на небето, обкръжена от примигващи звезди. Някъде в далечината виеха вълци. Един от конете изцвили нервно. Други звуци нямаше. „Войната не е засегнала това място“ — помисли Джайм. Радваше се, че е тук, радваше се, че е жив, и се радваше, че се връща при Церсей.