Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Месечке — промълви той замаян, — оздравя ли вече?
Тя се усмихна.
— Не виждаш ли сам, мили Бастиан?
— Искам това да продължи вечно — рече той.
— Вечен е само мигът — отвърна тя.
Бастиан замълча. Той не разбра отговора й, но сега не му беше до размишления. Не искаше нищо друго, освен да стои пред нея и да я гледа.
Гъсталакът от избуяващи светещи растения постепенно бе образувал около двамата гъста решетка, един пламтящ многоцветен воал, който ги обграждаше като голяма кръгла шатра от вълшебни килимчета. Така Бастиан не обръщаше внимание на онова, което ставаше навън. Той не знаеше, че Перелин продължава да расте и че отделните растения стават все по-големи. Все още продължаваха да валят навсякъде и искрящи семенца, от които покълваха нови зародиши.
Той седеше и гледаше Месечка в захлас.
Не би могъл да каже дали е изтекло много или малко време, когато Месечка закри с ръка очите му.
— Защо ме накара да те чакам толкова дълго? — чу той гласа й. — Защо ме принуди да отида при Стареца от Странстващия хълм? Защо не дойде, когато те виках?
Бастиан преглътна.
— Ами защото… — промълви той смутен, — мислех си… какво ли не, и от страх също… но в действителност се срамувах от теб, Месечке.
Тя дръпна ръката си и го погледна озадачено.
— Срамувал си се? Та защо?
— Ами — запъна се Бастиан. — Искам да кажа, че сигурно си очаквала някой, който ти подхожда.
— А ти? — попита тя. — Ти не ми ли подхождаш?
— Ами — заекна Бастиан и усети, че се изчервява, — исках да кажа някой, който е храбър, силен и красив… някой принц или нещо подобно… във всеки случай не такъв като мен.
Той бе затворил очи и чу, че тя отново се смее по същия тих и напевен начин.
— Виждаш ли — каза той. — Сега дори ми се смееш.
Те дълго мълчаха и когато Бастиан най-сетне посмя отново да отвори очи, видя, че тя се бе надвесила съвсем ниско над него. Лицето й беше сериозно.
— Искам да ти покажа нещо, мили Бастиан — рече тя, — погледни в очите ми!
Бастиан го направи, въпреки че сърцето му се разтупа и дори малко му се зави свят.
И ето че в златистите отблясъци на очите й той съзря един образ — отначалото малък, сякаш идваше някъде от край света, после полека-лека нарасна и започна да се вижда все по-ясно. Беше някакво момче, горе-долу на неговата възраст, но стройно и с приказна красота. Осанката му беше горда и изправена, лицето му — благородно, тясно и мъжествено. Приличаше на млад принц от Ориента. Тюрбанът му беше от синя коприна, а също и извезаният със сърма елек, с който беше облечен и който му стигаше до коленете. На краката си имаше високи червени ботуши от фина мека кожа, чиито върхове стърчаха нагоре. На гърба му бе наметната и стигаше чак до пода блестяща като сребро мантия с вдигната яка. Най-хубавото на момчето бяха ръцете — фини и с дълги пръсти, при това правеха впечатление с необикновената си сила.
Бастиан съзерцаваше тази картина с въодушевление и истинско възхищение. Просто не можеше да й се нагледа. Тъкмо искаше да попита кой е този красив и млад царски син, когато светкавично го прониза мисълта, че това е самият той.
Виждаше собственото си отражение в златните очи на Месечка!
Трудно може да се опише с думи онова, което се случи с него в този момент. Завладя го някакъв небивал възторг и така го изтръгна от тялото му и го понесе надалече, че изпадна в несвяст, а когато отново го напусна и той дойде на себе си, се позна в онзи красив юноша, когото бе видял.
Бастиан се погледна и всичко беше както в очите на Месечка — фините меки ботуши от червена кожа, синият извезан със сърма елек, тюрбанът, дългата лъскава мантия, снагата и… доколкото го усещаше, и лицето. Той с учудване погледна ръцете си.
После се обърна към Месечка.
Но нея вече я нямаше!
Беше останал сам в кръглото пространство, заградено от блещукащия гъсталак от растения:
— Месечке! — започна да вика той на всички страни. — Месечке!
Но никой не му отговори.
Той седна безпомощно на земята. Какво щеше да прави сега? Защо го остави сам? Къде да отиде… ако изобщо може да отиде някъде, а не е затворен тук като в клетка?
Докато седеше и се мъчеше да проумее какво е накарало Месечка да го изостави, без да му обясни защо и без да се сбогува, пръстите му си играеха със златния амулет, който висеше на верижка около врата му.
Той го разгледа и възкликна от изненада.
Та това беше Златин, Съкровището, знакът на Детската царица, който го правеше неин заместник! Месечка му бе предала властта си над всички живи същества и неодушевени предмети във Фантазия. И докато той носеше този знак, тя все едно че винаги щеше да е до него.