Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Бастиан гледа дълго двете змии, светлата и тъмната, които бяха захапали една на друга опашките си и образуваха елипса. После завъртя медальона и за свое голямо учудване откри, че на обратната страна има надпис. Със странни заврънкулки беше изписано:
За това изобщо не бе ставало дума в Приказката без край. Нима Атрею не бе забелязал надписа?
Но този факт сега не беше от значение. Важно беше единствено, че с тези думи му разрешаваха, не, дори го караха да прави всичко, което му се прииска.
Бастиан пристъпи към стената на грейналия в цветна премяна гъсталак от растения, за да види дали може да се провре някъде. С радост установи, че тя може да се отмести без всякакво усилие, като перде, и излезе.
Нощните растения бяха продължили да растат тихо и кротко, но заедно с това така буйно и неудържимо, че Перелин междувременно се бе превърнал в гора, каквато преди Бастиан човешко око не бе виждало.
Големите дънери бяха достигнали височината и дебелината на църковни камбанарии, но въпреки това продължаваха да растат нагоре и нямаха и намерение да спрат. На места тези матово проблясващи исполински стебла бяха толкова нагъсто едно до друго, че беше невъзможно да се провреш между тях. А семената продължаваха да валят като дъжд от искри.
Бастиан тръгна да се разхожда под изпълнените със светлина сводове на гората. В началото се стараеше да не настъпи нито един от мъждукащите по земята кълнове, но скоро разбра, че е невъзможно. Просто нямаше нито педя земя, където да не расте нещо. Така той тръгна, без да внимава, по коридора, образуван от грамадните дънери.
Бастиан се наслаждаваше на красотата си. При това съвсем не го смущаваше, че няма кой да му се възхищава. Напротив, радваше се, че не дели с никого радостта си. Изобщо не го интересуваше дали ще му се възхищават онези, които доскоро му се бяха надсмивали. Вече не! Той мислеше за тях едва ли не със съжаление.
В гази гора нямаше годишни времена, денят и нощта не се редуваха, тук чувството за отминалото време беше съвсем друго от онова, на което бе свикнал Бастиан. Така той не Знаеше колко дълго се е разхождал. Ала неговата радост, че е красив, постепенно се превърна в друго чувство — той започна да го възприема като нещо естествено. Не че беше по-малко щастлив, но му се струваше, че открай време е било така.
Причината за това Бастиан щеше да разбере едва много, много по-късно и сега ни най-малко не подозираше за нейното съществуване. Защото покрай красотата, с която беше дарен, той постепенно забрави, че някога е бил дебел и с криви крака.
Дори и да бе забелязал какво се е случило, той едва ли би желал да запази този спомен. Но забравата настъпваше съвсем незабелязано. И когато споменът напълно изчезна, на него вече му се струваше, че открай време си е бил такъв, какъвто е Сега. И точно така се изпълни желанието му да бъде красив, защото само Онзи, който поначало си е красив, не жадува да бъде такъв.
Едва постигнал това, той вече започна да изпитва известна неудовлетвореност и в него се пробуди ново желание. Да си само красив, всъщност не беше достатъчно! Той искаше и да е силен, по-силен от всички други. Най-силният на този свят!
Както се разхождаше из Нощната гора Перелин, започна да усеща глад. Тук-там си откъсваше от странните по форма светещи плодове и опитваше предпазливо дали могат да се ядат. И още как! — установи той с облекчение, та те бяха толкова вкусни, някои тръпчиви, други сладки, някои леко нагарчаха, но всички бяха много съблазнителни. Както си ходеше, започна да ги яде и усети, че в тялото му се влива нова чудотворна сила.
Междувременно блещукащите ниски дървета и храсталаци в гората така го бяха обградили от всички страни, че той виждаше само пред себе си. Освен това отгоре започнаха да се спускат лиани и надземни корени. Те се преплитаха с гъсталака и образуваха непроходима стена. Бастиан си проправяше път през нея, като нанасяше саблени удари с ръката си. И наистина успяваше да просече шубрака, сякаш държеше нож, но образувалият се отвор веднага се затваряше зад гърба му, и то сякаш никога не е съществувал.
Той продължи напред, но една стена от огромни дървета му се изпречи на пътя. Техните стебла се бяха притиснали така плътно едно до друго, че помежду им не бе останал никакъв процеп.
Бастиан хвана два от дънерите с ръце и ги огъна встрани! Зад него процепът отново се затвори безшумно.
Бастиан нададе див победоносен вик.