Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Постави съсухрената си ръка върху рамото ми.
— Млад си още — рече ми той, като се усмихна, — не слушай старците. Ако светът слушаше старците, скоро щеше да пропадне. Ако ти падне някоя вдовица на пътя ти, карай право връз нея! Ожени се, сдобий се с деца, не се бой; грижите са за юначагите!
Върнах се на моя бряг, запалих огън и приготвих вечерния чай. Бях уморен, гладен и сега, докато си отпочивах и ядях, чувствувах някакво дълбоко блаженство, по-дълбоко от човека — животинско, вечно.
Неочаквано Мимитос провря слабата си тънка глава през прозорчето, видя ме, че ям свит край огъня, и се усмихна хитро.
— Какво искаш, Мимитос?
— Началство, нося ти много здраве от вдовицата — една кошничка портокали. Последните, казва, от градината й.
— От вдовицата ли? — извиках аз развълнуван. — И защо ми ги изпраща?
— За добрата, казва, дума, дето си казал тази вечер на селяните.
— Коя добра дума?
— Знам ли и аз? Това ми каза, това ти казвам!
Той изсипа наведнъж портокалите върху леглото ми; цялата барака се изпълни с благоухание.
— Да е жива и здрава, речи й, за подаръка и да си опича акъла! Да си опича акъла, да не си подава носа в селото, чу ли? Да си седи в къщи, докато мине време, да се забрави бедата. Разбра ли, Мимитос?
— Само това ли, началство?
— Само това, върви.
Мимитос ми намигна.
— Само това ли?
— Бягай!
Отиде си. Обелих един портокал, сочен, сладък като мед; легнах си, унесох се в сън и цяла нощ се разхождах под портокалови дървета, и духаше топъл вятър, и гърдите ми бяха открити и издути, и си бях затъкнал стръкче босилек над ухото. И бях двайсетгодишно селянче, и ходех нагоре-надолу из градината с портокаловите дървета, и си подсвирквах, и чаках… Кого чаках, не знаех; но сърцето ми биеше до пръсване от радост; сучех мустак и слушах уж цяла нощ как отвъд портокаловите дървета морето въздиша, като жена.
XV
Силен южняк духаше днес, палещ, от насрещните пясъци на Африка. Облаци ситен пясък се виеха във въздуха; пясъкът проникваше и в гърлото, и в дробовете на човека. Зъбите поскърцваха, очите горяха, трябваше да се затварят врати и прозорци, за да хапне човек едно парче хляб, без да бъде посипано с пясък.
Задуха. Беше ме обхванало и мен, през тези потискащи дни, когато пъпките на дърветата се разпукваха, онова пролетно безпокойство. Една отпадналост, едно вълнение в гърдите, един копнеж — копнеж или спомен? — за едно друго, просто, голямо щастие. Същата наслада, същата мъка, през тези дни на разпукване на пъпките, навярно чувствуват и повитите в пашкула си гъсеници, когато усещат как на гърба им се разтварят сякаш две рани и израстват крилете им.
Поех по каменистата планинска пътека — искаше ми се да повървя три часа до малкия минойски град, който се беше появил изпод земята след три-четири хиляди години и отново се грееше под любимото си слънце на Крит. Дано, мислех си аз, се изморя от ходенето и се отърва от пролетното униние.
Сиви, железни камънаци, заляна в светлина голота, планините — такива, каквито ги обичам, без приветливи романтични поляни. Една кукумявка, с жълти, съвсем кръгли очи, заслепена от силната светлина, беше кацнала върху един камък, сериозна, мила, изпълнена с тайнственост. Стъпвах съвсем леко, за да не ме чуе, но тя бе цялата слух, изплаши се, литна тихо сред камънаците и се изгуби. Въздухът миришеше на мащерка. По магарешките бодили бяха вече цъфнали, сред тръните им, първите нежни жълти цветове.
Когато стигнах в малкия разрушен град, аз се изплаших. Навярно беше вече пладне, слънцето падаше отвесно и заливаше развалините. В старите, сринати градове този час е опасен. Въздухът е изпълнен с викове и духове. Съчка да пропука, гущер да пропълзи, сянка на облак да премине — обхваща те паника. Всяка педя земя, по която стъпваш, е гроб и мъртвите викат.
Полека-лека окото свиква със силната светлина. Сега различавах вече сред тези камъни следите на човешката ръка: две широки улици, застлани с бели камъни, вляво и вдясно от тях — тесни криволичещи улички, един кръгъл площад — агората, и досам него, като проява на някакво демократично снизхождение — царският дворец, с двойни колони, с широко каменно стълбище, с дълги тесни хранилища.
И в сърцето на града, там, където камъните са най-протрити от човешките нозе — светилището на Великата богиня с разголените, преливащи гърди и свещените змии около ръцете.
И навред — микроскопични дюкянчета и работилнички: за дървено масло, медникарски, дърводелски, грънчарски. Изкусно направен, добре подсигурен и стопанисван мравуняк, чиито мравки си бяха отишли още преди хиляди години. В една работилница някакъв занаятчия беше почнал да дяла от изпъстрен с жилки камък ваза, прекрасна творба на изкуството, но не бе сварил да я довърши. Длетото беше паднало от ръцете му и лежеше сега, след хиляди години, до недовършената творба.