Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Давай — каза Кълъм. Думата прозвуча точно така, както биха я казали жителите на Кала — „даа-аай“.
Междувременно Роланд бе успял да си дръпне от цигарата. Той издиша бавно дима и се вгледа намръщено в папироската си.
— Роджър Клемънс — каза Еди. — Запомни това име.
— Клемънс — продума домакинът им със съмнение в гласа. От другата страна на езерото Кийуейдин се чуха още сирени. — Роджър Клемънс. Ам’ че хубуу, ще го запомня. Кой е той?
— Ще ти кажа само, че ще поискаш от все сърце да имаш автографа му — рече Еди. А може и да сложиш топката с подписа му на лавицата с Бейб, кой знае?
Очите на Кълъм проблеснаха.
— Кажи ми нещо, синко! Искам да знам едно — „Ред Сокс“ спечелиха ли? Дали най-накрая…
— Това не е дим, а само тъмен въздух — изведнъж се обади Роланд. Той дари Кълъм с такъв укорителен поглед, който беше толкова нехарактерен за него, че Еди се ухили. — Никакъв вкус няма. Тукашните хора наистина ли пушат такива неща?
Кълъм взе цигарата на Роланд, откъсна филтъра и отново му я подаде.
— Опитай я сега — каза и отново се обърна към Еди: — Е, и? Измъкнах ви от бъркотията от другата страна на езерото. Предполагам, че ми дължите нещо. Печелили ли са някога купата? В твоето време?
Младият стрелец престана да се усмихва и изгледа сериозно човека пред себе си.
— Ще ти кажа онова, което искаш да разбереш, Джон. Ала сигурен ли си, че наистина искаш да узнаеш?
Домакинът им се замисли и издиша дима от лулата си. После каза:
— Май че не. Ако разбера, ще си разваля удоволствието.
— Ще ти кажа едно нещо — рече Еди развеселено. Хапчетата, които мъжът с бархетната риза му беше дал, бяха подействали и това бе подобрило настроението му. — Няма да искаш да умреш преди 1986. Тогава ще се случи нещо изключително.
— Право ли думаш?
— Абсолютната истина — заяви му младият мъж, след което се обърна към Стрелеца: — Какво ще правим с багажа си, Роланд?
Неговият дин изобщо не се бе замислил за това. Всичките им придобивки — от чудесния нов нож за дялкане, който Еди си беше купил от магазина на Тук, до вехтата мешка на Роланд, която баща му беше подарил преди цели епохи от другата страна на хоризонта на времето — бяха останали, отвъд когато преминаха през вратата. Когато бяха засмукани през вратата. Стрелеца предполагаше, че мешките им са останали пред смесения магазин в Ийст Стоунхам, макар че не беше много сигурен в това. Тогава бе прекалено зает да замъкне Еди и себе си на някое безопасно място, преди главорезът с дългоцевната пушка да е пръснал мозъците им. Заболяваше го при мисълта, че дългогодишните им спътници бяха изгорели в пожара, който без съмнение бе погълнал целия магазин на Чип. Ала това все пак беше по-добрият вариант — Роланд не можеше да понесе мисълта как Джак Андолини увесва неговата мешка на колана си като своеобразен вражески скалп.
— Роланд? Какво ще правим с…
— Важното е, че револверите ни са при нас — каза Стрелеца с малко по-груб тон, отколкото възнамеряваше. — Джейк има своята книжка „Чарли Пуф-Паф“, а аз винаги мога да направя нов компас, ако ни потрябва. Иначе…
— Да, но…
— Ако говориш за нещата ви, синко, мога да подпитам тоя-оня за тях, когато му дойде времето — каза Кълъм. — Засега обаче мисля, че приятелят ти е прав.
Еди знаеше, че приятелят му е прав. Та той почти винаги беше прав и именно това бе едно от нещата, които младият мъж не можеше да понася у него. Искаше торбата си, мамка му, и не само заради чистите дънки и двете нови ризи. Не само заради запасите от патрони или ножа за дялкане, колкото и да беше хубав той. В кожения му вързоп имаше кичур от косата на Сузана и той все още носеше нейния аромат. Ето това му липсваше. Ала стореното си е сторено.
— Джон — каза той, — кой ден сме днес?
Гъстите сиви вежди на възрастния човек се повдигнаха.
— Сериозно ли говориш?
Еди кимна.
— Девети юли. Лето хиляда деветстотин седемдесет и седмо от рождението на нашия Господ.
Младият стрелец издиша беззвучно през стиснатите си устни.
Междувременно Роланд се беше приближил до прозореца, за да хвърли поглед навън. Между пръстите му още димеше угарката от цигарата, чиято емблема беше едногърбата камила. Зад къщата нямаше нищо подозрително — само стволовете на дърветата и сините отблясъци на онова, което Кълъм бе нарекъл „Кийуейдин“. Кълбящият се черен дим обаче продължаваше да се издига в небето като обвинителен пръст, сякаш, за да му напомня, че всяко усещане за покой на това място е измамно и илюзорно. Трябваше да се махнат по-скоро оттук. И колкото и да се тревожеше за Сузана Дийн, след като вече бяха тук, трябваше да открият Калвин Тауър и да довършат работата си с него. И то колкото е възможно по-бързо. Защото… Изведнъж Еди се обади, като че ли четеше мислите му: