Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Джон намали скоростта на двигателя и моторницата спря, ала за момент и тримата останаха в лодката, заслушани в монотонния, успокояващ ритъм, с който езерните вълни се плискаха в алуминиевия борд.
— Бавни мутанти — продума бавно възрастният мъж, сякаш опитваше думите на вкус. — Ам’ че да, мисля, че туй име им приляга. Обаче не са само те. Има и животни, и птици, които никой не е виждал преди по тези места. Пришълците обаче най-много тревожат хората и не излизат от устата им. Дони Ръсърт се обади на някакви свои познати от университета „Дюк“, а те от своя страна се свързаха с една жена от Катедрата по паранормални изследвания — удивително е как имат подобна катедра в университета — и тя каза, че подобни същества се наричат точно така — пришълци. А после, когато изчезнат отново — те винаги правят това, с изключение на един странник в Ийст Конуей Вилидж, който умря — вече се наричали пътници. Дамата каза, че някои учени, които се занимават с подобни неща — мисля, че можем да ги наречем учени, макар че доста хора биха оспорили това — вярвали, че пришълците всъщност били извънземни, чиито космически кораби ги оставяли на земята и после ги прибирали обратно. Повечето учени обаче смятали, че това са или пътешественици във времето, или идвали от различни земи, подобни на нашата.
— Откога продължава това? — попита Еди. — От колко време се появяват тези пришълци?
— О, от две или три години. И става все по-зле. Аз самият съм виждал няколко такива същества, а веднъж дори една жена с плешива глава, която сякаш имаше кървяща дупка в челото. Всичките ми срещи с тях обаче бяха от разстояние, което не мога да кажа за вас, момчета.
Джон се наведе към двамата мъже, а очите му (сини като тези на Роланд) заблестяха. Водата се плискаше с глух звук в лодката. Еди изпита внезапно желание да стисне отново ръката на Джон Кълъм, за да види дали нещо друго ще се случи. В главата му изплува заглавието на друга песен на Боб Дилън — „Видения на Джоана“. Това, което искаше младият стрелец, беше да получи видение не на Джоана, а на тази, която обичаше и за чието име му напомняше песента.
— Ам’ че да — рече Джон, — вие, момчета, сте съвсем истински. Имате индивидуалност. Ще ви помогна, защото не усещам нищо лошо около вас (макар че ще ви призная, че никога през живота си не съм виждал такава стрелба). Само ми кажете едно нещо — вие пришълци ли сте или не?
Еди и Роланд отново се спогледаха и по-възрастният стрелец проговори:
— Да. Може да се каже, че сме пришълци.
— Олеле, майчице! — прошепна Джон. Обзет от страхопочитание, той бе заприличал на дете въпреки набръчканото си от годините лице. — Пришълци! И… откъде идвате — можете ли да ми кажете това? — Погледна към Еди, после се засмя по начина, по който се смеят хората, когато признават, че хубавичко си ги изпързалял. — Само да не ми кажете пак, че сте от Бруклин!
— Но аз съм от Бруклин! — възкликна младият мъж. Само дето неговият Бруклин едва ли съвпадаше с Бруклин от този свят. В света, от който бе дошъл, детската книжка „Чарли Пуф-Паф“ беше написана от жена на име Берил Еванс, докато в този — от Клаудия и Инес Батчман. Името Берил Еванс звучеше реално, а Клаудия и Инес Батчман — фалшиво като банкнота от три долара — ала Еди все повече се убеждаваше, че истинската авторка беше именно тя. Защо ли? Защото тя бе част от този свят.
— Въпреки това съм от Бруклин. Макар и не… ами… същия Бруклин.
Джон Кълъм продължаваше да ги наблюдава с разширените от изумление очи на малко дете.
— Ами онези типове? Тези, които ви причакаха? И те ли са?…
— Не — поклати глава Стрелеца. — Нямаме повече време за това, Джон. Поне не и сега. — Той се изправи внимателно, за да не преобърне лодката, сграбчи висящата от тавана греда и стъпи на кея. Артритът му не пропусна да се обади, ала беше тихичък. Джон го последва и когато Еди понечи да стори същото, двамата мъже му помогнаха да слезе на твърда земя. Непрекъснатата пулсираща болка в десния му прасец бе понамаляла, ала кракът му беше изтръпнал и Еди едва можеше да го движи.
— Да отидем у вас — предложи Роланд. — Трябва да намерим един човек. Може би ще ни помогнеш да го открием.
„Навярно Джон може да ни помогне и по друг начин“ — помисли си Еди и закуцука след тях, стискайки зъби.
Когато излязоха изпод навеса и слънчевите лъчи отново ги обляха, младият мъж си помисли, че би убил и светец за таблетки аспирин.