Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Осма станса
ИГРА НА ТОПКА
ЕДНО
През зимата на 1984–1985, когато хероинът на Еди крадешком се прокрадваше през границата от Страната на забавните наркотици към кралството на наистина лошите навици, Хенри Дийн срещна едно момиче, в което се влюби за известно време. Според Еди Силвия Голдоувър беше не просто вонливка, а Вонливка El Supremo (вечно изпотени подмишници и драконов дъх, който се разнасяше от уста а ла Мик Джагър), обаче си държеше устата затворена, защото Хенри я смяташе за красива, а по-малкият брат не искаше да наранява чувствата на по-големия. Младите влюбени прекараха тази зима предимно в разходки по бруления от вятъра плаж на Кони Айлънд и ходене в някое от кината на Таймс Скуеър. Там се разполагаха почти винаги на последния ред и се натискаха, след като ометяха до шушка пликовете с пуканки и големите опаковки фъстъци.
Еди беше философски настроен към новата личност, която се бе появила в живота на Хенри; ако брат му можеше да издържи на зловонния дъх и се осмеляваше да пъха езика си в устата и — е, ами тогава браво на него! Самият Еди прекара тези три скучни месеца съвсем сам и предимно надрусан в нюйоркския апартамент на семейство Дийн. Нямаше нищо против — всъщност това дори му харесваше. Ако Хенри беше при него, щеше да настоява да гледат телевизия и през цялото време да се подиграва на Еди за неговите аудиокниги. (Олеле мале! Еди ще слуша мауката си истоуийка за еуфите и оуките и суадките мауки джуджета!) Той винаги наричаше орките „оуки“, а ентите — „загубените ходещи дъувета“. Хенри смяташе всички фантастични истории за „педерастки забавления“. Понякога по-малкият му брат се опитваше да го убеди, че няма нищо по-измислено от глупостите, които даваха следобед по телевизията, ала той изобщо не вдяваше; можеше да ти каже всичко за гадните близнаци в „Общинската болница“ и не по-малко гадната мащеха от „Пътеводна светлина“.
В много отношения любовната връзка на Хенри Дийн — която приключи, когато Силвия Голдоувър открадна деветдесет долара от портфейла му, остави бележка, гласяща: „Съжалявам, Хенри“, и избяга на някакво неизвестно място с предишното си гадже — представляваше облекчение за Еди. Той си седеше на канапето във всекидневната, заслушан в гласа на Джон Гилгуд, който четеше на глас „Властелинът на пръстените“ на Толкин, забил иглата в дясната си китка, докато бродеше в полусън с Фродо и Сам из Мраколес или мините на Мория.
Еди обичаше хобитите и си мислеше, че би могъл да прекара целия си живот в Хобитово, където най-силната дрога беше пушилистът и големите братя не прекарваха цялото си време в дразнене на малките. Къщичката на Джон Кълъм сред дърветата го върна към онези дни и мрачно очарователната история на Толкин с изненадваща сила. Тя приличаше досущ на жилище на хобит! Мебелировката във всекидневната беше оскъдна, но изглеждаше идеална — канапе и два тапицирани стола с бели покривчици на облегалките за главата и ръцете. На едната стена бе закачена черно-бяла снимка, поставена в златна рамка, на която се виждаха родителите на Джон, а фотографията на срещуположната стена вероятно бе запечатала образите на неговите баба и дядо. Еди забеляза и благодарствена грамота (също в рамка) от доброволната пожарна команда на Ийст Стоунхам. Върху печката се бе излегнала котка, която веднага вдигна глава към новодошлите, стрелвайки ги със зеления си поглед, след което отново задряма. Другото животно в помещението бе папагалът, който не спираше да крещи в кафеза си. До креслото на Кълъм имаше пепелник с две лули — едната беше направена от царевичен кочан, а другата — от корен на изтравниче. Нямаше телевизор, ала за сметка на това младият стрелец видя голям старомоден радиограмофон, чието радио имаше скала с най-различни честоти и голямо кръгло копче за настройка. Дневната ухаеше приятно на тютюн и сушени розови листа. Съвършената и подреденост говореше недвусмислено, че мъжът, който живее тук, не е женен. Холът на Джон Кълъм представляваше скромна възхвала на прелестите на ергенския живот.
— Как е кракът ти? — попита домакинът им. — Май че е спрял да кърви, ама като те гледам, бая понакуцваш.
— Боли страшно много, мамка му, но поне мога да вървя, което ме прави голям късметлия — засмя се Еди.
— Банята е ей-там, ако искаш да се измиеш — каза Кълъм посочи с ръка.
— Това е добра идея — съгласи се Еди и закуцука натам.