Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
След миг Авиенда се присъедини към тях и като я видя да подскача на място, остана така, без да си направи труда да си вдигне дрехите. Не й личеше студът да я притеснява повече, отколкото Мъдрите.
— Сега — каза Баир, докато бавно нагласяваше шала около раменете си — ти, Авиенда, не само че си опърничава като някой мъж, но дори не можеш да запомниш една проста задачка, която си изпълнявала толкова пъти. А ти, Егвийн, си също толкова опърничава и продължаваш да си въобразяваш, че можеш да се мотаеш в шатрата си, когато са те повикали. Да се надяваме, че петдесет обиколки около лагера ще посмекчат тази ваша опърничавост, ще ви прочистят мозъците и ще ви напомнят как трябва да се отзовавате на повикванията и на задачите си. Хайде, пръждосвайте се.
Без дума да каже, Авиенда се затича с дълги крачки към края на стана, отбягвайки с лекота скритите в мрака въжета на шатрите. Егвийн се поколеба само за миг, преди да я последва. Айилката позабави скоростта си, за да се изравнят. Нощният въздух смразяваше Егвийн, а напуканата глина под нозете й беше също така ледена и на всичкото отгоре се мъчеше да защипе пръстите й. Авиенда тичаше леко и без никакво усилие.
Когато стигнаха последната шатра и завиха на юг, Авиенда каза:
— Знаеш ли защо се уча толкова усърдно? — Нито студът, нито тичането се бяха отразили на гласа й.
Егвийн трепереше толкова силно, че едва успя да промълви:
— Не. З-защо?
— Защото Баир и другите винаги ми сочат теб и ми повтарят колко лесно си се учела, как никога не се налагало да ти повтарят едно и също нещо два пъти. Казват ми, че трябва да се старая да приличам повече на теб. — Тя изгледа Егвийн накриво и Егвийн сподели смеха й, без да спират да тичат. — Това е само една от причините. Нещата, които се уча да правя… — Авиенда поклати глава в нескрита почуда. — А и Силата. Никога не бях го изпитвала. Толкова жива. Мога да усетя и най-слабия аромат, да почувствам и най-лекия полъх във въздуха.
— Опасно е да я задържаш твърде дълго и да привличаш твърде много — каза Егвийн. Тичането като че ли наистина бе започнало да я стопля, въпреки че от време на време продължаваха да я пронизват тръпки. — Казах ти го и съм убедена, че Мъдрите също са те предупредили.
Авиенда само изсумтя.
— Да не мислиш, че сама ще пробода крака си с копие?
За известно време продължиха да тичат мълчаливо.
— Ранд наистина ли… — попита най-сетне Егвийн. Студът нямаше нищо общо със затруднението, което изпита, докато изрече тези думи. Всъщност тя бе започнала отново да се поти. — Имах предвид… Изендре? — Не можа да се насили да го каже по-ясно.
Авиенда помълча, после отговори:
— Не мисля, че го е направил. — Гласът й прозвуча ядосано. — Но дали тя щеше да пренебрегне пердаха, който я чака, ако той не е проявил интерес към нея? Тя е една жалка влагоземска крава, която само чака мъжете да й скочат. Видях го как я гледа, въпреки че се опита да го скрие. Приятничко му беше.
Егвийн се зачуди дали приятелката й мисли и за нея като за „влагоземска крава“. Сигурно не, иначе нямаше да са приятелки. Но Авиенда така и не се беше научила да се притеснява да не би това, което говори, да не нарани някого. Сигурно щеше да се изненада, ако разбереше, че Егвийн е в състояние дори да си помисли, че думите й са обидни.
— Така, както Девите са я накарали да се облече — призна неохотно Егвийн, — всеки мъж ще я гледа. — Сети се, че самата тя преди малко беше видяна без дрехи от мъж, огледа се панически, спъна се и едва не падна. Доколкото можеше да види, нощта беше безлюдна. Дори Мъдрите вече се бяха прибрали в шатрите си. На топло, под одеялата си. Тя самата се потеше, но капчиците пот сякаш напираха да замръзнат още щом избиеха по кожата й.
— Той принадлежи на Елейн — изръмжа свирепо Авиенда.
— Признавам, че не разбирам напълно вашите нрави, но нашите не са като вашите. Той не е сгоден за Елейн. — „Защо ли го защитавам? Тъкмо той най-много заслужава хубаво да го нашибат с камшика!“ Но честността я накара да продължи. — Дори вашите айилски мъже имат право да кажат „не“, ако ги попитат.
— Ти и тя сте почти-сестри, както сме ти и аз — възрази Авиенда, забавяйки за миг крачка, след което отново усили. — Не ме ли помоли ти да го наглеждам? Не беше ли ти тази, която поиска тя да го има?
— Разбира се. Стига и той да я иска. — Това не беше съвсем вярно. Тя искаше Елейн да получи всичкото щастие, което желае, щом бе влюбена в Преродения Дракон, и бе готова да направи всичко, освен да върже Ранд, за да се увери, че Елейн е получила това, което желае. А може би и това, ако се наложеше. — Иначе няма да е редно.