Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Отвратителен град — ядоса се Констанс. — Давай да хвърляме пара̀. При ези тръгваме на север, към Санта Барбара. Ако е тура, поемаме на юг, към Тихуана.
— Нямам пукната пара — казах.
— Мили боже! — Констанс бръкна в портмонето, измъкна двайсет и пет цента и ги метна нагоре. — Тура!
По пладне бяхме вече в Лагуна, но не и благодарение на пътната полиция, която просто не успя да ни спипа.
Седнахме на открито върху скалата над плажа при хотел „Виктор Юго“ и си поръчахме по един двоен коктейл „Маргарита“.
— Гледал ли си „Накъде, пътешественико?“
— Десет пъти.
— Точно на това място в първата част Бети Дейвис и Пол Хенрийд обядваха влюбено. Тук снимаха в началото на четирийсетте. Седиш на същия стол, на който Хенрийд си беше оставил кифлите.
В три бяхме в Сан Диего, а пред арената в Тихуана се озовахме точно в четири.
— Дали ще издържиш на такава гледка? — попита Констанс.
— Ще опитам.
Гледахме до третия бик, после излязохме в ранния следобед, пихме по още една „Маргарита“, след това рано-рано се навечеряхме с вкусни мексикански ястия, отпътувахме до острова и седнахме да наблюдаваме залеза в хотел „Коронадо“. Не разговаряхме, просто гледахме как слънцето залязва и оцветява старите викториански кули и прясно боядисаната фасада на хотела в яркорозово.
На път за вкъщи поплувахме в прибоя на Дел Мар, безмълвно, понякога ръка за ръка.
В полунощ се озовахме пред джунглата на Кръмли.
— Ожени се за мен — каза Констанс.
— Когато се преродя — отвърнах.
— Аха. Добре, и това е нещо. Лека нощ.
Когато си отиде, поех по затревената пътечка.
— Абе ти къде беше? — кресна Кръмли от вратата.
— Ако кажеш, може и да не влизам — дръпнах се аз.
— Ще ти кажа, че можеш да влезеш — отговори Кръмли.
Студеното нещо в ръката ми беше бира.
— Ох, изглеждаш ужасно. Ела насам!
И ме прегърна. Не вярвах човек като Кръмли изобщо да беше прегръщал някого, дори и жена.
— Внимавай — предупредих го, — стъклото е чупливо!
— Научих тази сутрин, един приятел от Централното ми каза. Моите съболезнования, синко. Знам, че бяхте много близки. Оня списък у тебе ли е?
Бяхме вън в джунглата, чувахме само щурците, а Сеговия, някъде вътре в къщата, свиреше на китарата жалба за един отдавна отминал ден, когато слънцето озарявало Севиля цели четирийсет и осем часа. Намерих идиотския си списък смачкан в джоба и му го подадох.
— Как се реши да го прочетеш?
— Така, изведнъж, и аз не знам. Ти ми разпали любопитството.
Седна и зачете:
Старецът в лъвовата клетка. Убит. Оръжие неизвестно.
Жената с канарчетата. Изплашена до смърт.
Пиетро Масинело. В затвора.
Джими. Удавен във вана.
Сам. Умиращ от алкохол, даден му от някого.
Фани.
С една добавка, вписана преди няколко часа.
Задушена.
Други следващи и вероятни жертви:
Слепецът Хенри.
Ани Оукли, жената от стрелбището.
А. Л. Шранк, шарлатанин психиатър.
Джон Уилкис Хопууд.
Констанс Ратиган.
Шейпшейд. С допълнението: Зачеркни го.
Аз.
Кръмли обърна списъка наопаки, пак го изправи, огледа го, после го препрочете.
— Това е същинска менажерия, приятелче. А мен защо ме няма в някоя от клетките?
— У всеки един от тия тук нещо вътре е счупено, А ти? Ти имаш способността да се самозареждаш.
— Едва откакто срещнах тебе, синко. — Кръмли млъкна и се изчерви. — Господи, много съм се размекнал. А защо си наредил и себе си в списъка?
— Изплашен съм до смърт.
— Ясно, обаче ти също притежаваш самозареждащ се механизъм и той работи безпогрешно. Според твоята логика би трябвало да те пази. А тия добавените? Те тъй са го ударили на бяг оттук, че и над пропасти ще прехвърчат.
Кръмли пак разгледа списъка и като избягваше погледа ми, зачете имената на глас.
Спрях го.
— Е?
— Какво „е“?
— Време е — заявих. — Хипнотизирай ме. Кръм, Елмо, в името божие, моля те да ме приспиш!
— Исусе! — изохка Кръмли.
— Трябва да го направиш още сега, тази вечер. Дължиш ми го.
— Боже мой! Добре, добре. Седни. Легни. Да изгася ли лампата? Господи, дай ми нещо да пия!
Изтичах и донесох столове, сложих ги един зад друг.
— Това е големият трамвай, нощ е — обясних. — Аз седя тук. Ти седиш отзад.
Изтичах до кухнята и му донесох чаша уиски.
— Трябва да миришеш като него.
— Хиляди благодарности за тази подкрепа. — Кръмли отпи глътка и затвори очи. — По-идиотски тъпо нещо не съм правил през целия си живот.
— Млъквай и пий.
Той отпи повторно. Аз седнах. Изведнъж скочих, отидох и пуснах африканската плоча с бурята. Заваля поройно из цялата къща, заплющя над големия червен трамвай. Загасих светлините.