Портата на Птолемей

Момичето също седна. Поради някаква причина тя изведнъж се поуспокои. Ако допреди малко думите и бяха бавни и тромави, то сега извираха от нея като същински порой.

— Е, искам да ме слушаш много внимателно, Бартимеус — каза тя, навеждайки се напред и драскайки с тебешир по пода. Наблюдавах я внимателно, просто в случай че зацапа някоя тебеширена линия. Определено ме интересуваше това, което имаше да ми каже, но нямаше и да изпусна възможността за бягство.

Птолемей облегна брадичка на едната си ръка.

— Давай. Слушам те.

— Хубаво. О, много съм доволна, че всичко се получи толкова добре. — Тя се заклати напред-назад на задника си и почти прегърна сама себе си от радост. — Почти не се надявах да успея. Трябваше да науча толкова много — просто нямаш представа. Е… може би имаш — допусна тя, — но да започнеш от нулата, мога да ти кажа, че не беше много забавно.

Тъмните ми очи се намръщиха.

— Научила си всичко това за три години? — Бях впечатлен и доста несигурен.

— Започнах малко след като те видях. След като ми направиха новите документи за самоличност. Вече можех да ходя в библиотеките, да взимам книги за магията…

— Но ти мразиш магьосниците! — избухнах. — Мразиш това, което правят. А мразиш и нас, духовете! Каза ми го в лицето — което, мога да добавя, всъщност нарани чувствата ми. Какво се е променило, че да поискаш да извикаш някой от нас?

— О, целта ми не беше кой да е дърт демон — рече тя. — Целта на ученето ми през цялото това време, на овладяването на тези… тези порочни умения, беше да призова теб.

— Мен ли?

— Изглеждаш изненадан.

Съвзех се.

— Не, изобщо. И какво те накара да си спомниш за мен? Моят великолепен характер, предполагам? Или блестящият ми дар слово?

Тя се изсмя сподавено.

— Е, не характера, естествено. Но да — дар словото ти ме убеди, то развихри въображението ми, когато говорихме преди.

В действителност си спомнях онзи разговор. Бяха изминали три години, но сега изглеждаха повече, връщайки се назад във времето, когато моят дългогодишен господар Натаниел все още беше нещастен аутсайдер, страстно желаещ признание. Беше по средата на кризата с голема, когато Лондон бе нападнат от глиненото чудовище и африта Хонориус, когато пътищата ни с Кити Джоунс се пресякоха за втори път. Тогава тя ме впечатли както със силния си характер, така и с буйния си идеализъм, качества, които рядко се преплитаха у някой магьосник. Тя беше обикновена — почти необразована, невежа за всички съзаклятия, които бяха създали нейния свят, но все пак предизвикателна и надяваща се на промяна. А имаше и нещо повече: тя рискува живота си, за да спаси този на нейния враг, един жалък нещастник, някой, който не заслужаваше дори да й лиже ботушите74.

Аха, тя ме беше впечатлила. А и господаря ми също, като се замисля.