През дебрите на Балкана

— Влизай, ефенди, нищо не те заплашва! — извика просякът отвътре.

— Сихди, и аз ще дойда с теб! — каза Халеф.

— Добре, ела да се увериш, че вече няма за какво да се безпокоим. Ставай, Бошак!

Шишкото се изправи, стенейки, и се заклатушка към колибата. Последвахме го. Халеф държеше пистолета готов за стрелба, но веднага го прибра, защото видя, че мъжете седяха в единия ъгъл, а пушките им бяха облегнати в другия. Махнах на Омар, Оско и сахатчията също да влязат при нас.

Шишкото все още не искаше да се примири. Страхуваше се от Москлан. Останалите обаче и особено просякът настояваха, докато накрая той се съгласи.

Тогава сахатчията отиде при коня си и донесе споменатите преди това необходими неща.

— Ти ли ще пишеш, господарю? — попита ме той.

— Не. Ти си женихът, затова сам се погрижи да не ти се изплъзне невестата!

Той започна да пише шедьовъра си и мина доста време, докато свърши. После ми го подаде. Прочетох написаното и установих, че всичко беше така обмислено, та не оставаше нито една задна вратичка за отмятане.

Като подадох листа на пекаря, за да го подпише, той отново започна да се вайка.

— Сихди, не е ли по-добре още сега да го обесим? — попита ме Халеф. — И бездруго ще се стигне дотам. Защото, ако не подпише моментално, веднага отивам да доведа кехаята. Дотогава ще го държите тук!

— Ще подпиша, ще подпиша! — започна да ни уверява той. Ето че най-сетне той сложи името си под документа. Сахатчията се обърна към останалите и бързо получи и техните подписи, та дори и устното им обещание. Тъй като вече всичко беше наред, сахатчията каза:

— Хайде да тръгваме за Джнибашлк. Трябва да бъдете свидетели, че той ми дава ръката на дъщеря си!

— Оставете ме първо да си почина! — простена бояджията, — Съвсем съм изтощен от…

— Чуйте! — прекъсна го Халеф и посочи към вратата. Сега и аз чух приближаването на един кон в галоп. Разбира се, конникът вече се беше приближил, защото поради това, че горската почва е много мека, тропотът на копитата може да се долови само отблизо.

Още не бяхме успели да станем от пода, където седяхме, когато той влезе. Можете да си представите учудването ми, като познах във влезлия Москлан този, който се представяше за агента Пимоза.

Как беше успял да избяга от ковача? Дали… но сега нямах време за такива размишления, защото той веднага ме забеляза.

— Лянетли, хуварда, бурада! (Проклети подлеце, ти тук ли си?) Тези думи той изръмжа срещу мен. Видях, че в ръката си държи пистолет. Проблесна изстрел, а аз се хвърлих настрани. Още не мога да разбера как всичко стана така светкавично бързо — в следващия миг го ударих с приклада на карабината си по главата. Той изпусна пистолета, нададе вик и покри лицето си с ръце, защото не го бях ударил по черепа, а в лицето, тъй като той се беше завъртял.