Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Да.
Продиктувах й номера на мобилния си телефон. Тя го записа. Обясних й къде е отседнал Докс, съвсем близо до „Льо Меридиен“, и че трябва да си уговорим среща при него в седем вечерта, ако не се случи нещо непредвидено.
Остатъка от пътя изминахме в мълчание. Когато я закарах, тя каза, че иска да поспи няколко часа. Идеята изглеждаше добра. В Париж беше около четири сутринта, а ако довечера нещата в клуба минеха добре, можеше да й се наложи да будува до късно.
— Имаш ли пари? — попитах.
Тя поклати глава.
Бръкнах джоба си и извадих шепа банкноти. Отброих десет по десет хиляди йени и й ги подадох.
— Това са около осемстотин долара — обясних й. — Нямам представа колко правят в евро — може би седемстотин или седемстотин и петдесет.
— Ще потърся банкомат — отвърна тя, без да посяга към парите.
— Само ще си загубиш времето — предупредих я. — Ако държиш, после можеш да ми ги върнеш.
След миг Дилайла пое парите.
— По-късно ще ти позвъня — каза тя и се отдалечи.
30.
Трябваше да си избистря главата, затова подкарах към Джингумае и паркирах вана, после се отправих пеш към едно тамошно заведение, което харесвах — „Волонтер“. Кафене през деня и бар вечерта, „Волонтер“ беше открит през 1977 година, приблизително по времето, когато се върнах в Токио след големите неприятности на наемническия ми период, и аз често го посещавах, докато живеех в града. Скрит на втория етаж на една занемарена ъглова сграда близо до „Меджи-дори“, „Волонтер“ е типично квартално заведение, предлагащо места само за десетина души върху табуретки с тапицерия от избеляло червено кадифе, вмъкнати в тясното пространство около олющен Г-образен барплот, зад който вместо бутилки са подредени около две хиляди старинни грамофонни плочи с джаз, а тоалетната е толкова миниатюрна, че са сложили сгъваема врата, за да не се блъска в тоалетната чиния.
Изкачих се по външното винтово стълбище и минах през тясната входна врата. Заведението изобщо не се беше променило. Мама-сан стоеше зад бара и обслужваше машината за еспресо. Познавах я отпреди и в тон с безвремието на това място, тя не изглеждаше остаряла — умна, симпатична жена на възраст някъде около петдесетте, но кой би могъл да каже с точност? Тя подвикна традиционния поздрав „Ираша имасе“, без да вдига очи. Когато ме зърна след малко, усмихна се и каза:
— Хисашибури десу не. Отдавна не сме се виждали.
Това е проблемът с наистина добрите заведения. Помнят клиентите.
— Со да не — потвърдих аз, без да я насърчавам за разговор, и влязох.
Вратата се затвори зад мен и звукът на уличното движение заглъхна. Заведението беше пълно наполовина — още бе час за обяд, а не за кафе — и аз си избрах табуретка откъм късия край на бара. От музикалната уредба алт-саксофонистът Лу Доналд сън свиреше „Лека стъпка“, а албумът беше сложен на показ върху една от лавиците. Клиентите на „Волонтер“ идват колкото заради атмосферата, толкова и заради музиката, и обичат да знаят какво слушат.
Поръчах си специалното кафе на заведението и сандвич с говеждо, после оставих мириса на препечените зърна, уверените ноти на Доналдсън и онова великолепно чувство, че си сам в заведение със стара история, да разтворят ума ми и да ми помогнат да започна обмислянето.
Надявах се, че постъпвам правилно. Не с молбата за помощ към Дилайла, а с цялото начинание. Бях тръгнал от надеждата да видя Мидори и сина си, а сега се оказвах замесен във война и просто се борех да върна предвоенното положение. Всеки мой ход сякаш носеше в равен дял обещанието всичко да се уреди и заплахата за най-страшни последици.
А досега аз се криех от тези последици, отказвах да ги погледна в очите. Дори когато Тацу повдигна въпроса в болницата, като каза колко се страхува, че може да съм подложил сина си на риск, аз го прекъснах с глупавото уверение, че всичко ще мине добре.
Но може би нямаше да успеем. На война нещата винаги се объркват. Можеш да компенсираш влиянието на случайността и късмета, но никога няма да ги елиминираш като фактори. А ако късметът ми изневереше или ако сторех някоя глупост, както не много отдавна в Манила…
Кажи го, по дяволите. Погледни истината в очите.
Мидори и малкото ми момченце щяха да бъдат убити още преди да се намеся, за да попреча. По моя вина.
Побиха ме тръпки, когато разбирането на тази истина проникна до костите, до вътрешностите ми.
За пръв път стоях пред истински риск, толкова страшен, че в сравнение с него всичките ми досегашни рискове изглеждаха като детска игра. Досега не залагах на игралната маса нищо друго, освен себе си. Този път, ако загубех, щях да платя с живота на своя син.