Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И преди да заспи сред изградената от неговата мисъл елова гора, пред купа блеснали като злато масловки, князът бавно си припомни, че другото дете беше момиче.
И заспа.
14.
На заранта княз Слав излезе от шатрата си и му се стори, че е самичък в целия свят. И му се стори, че той наистина е стопил цялата степ с магията на своето бленуване. Защото шатрата върху могилата беше като платно на лодка, която висеше над бяло езеро от светла мъгла, покрила безкрайната степ. Мъглата поглъщаше всеки глас и всяко ухание, а мократа невидима земя сякаш не съществуваше, още неродена и несъбудена. И в небето нямаше ни прашинка, ни мушица, ни полъх от крило.
И славянинът отиде, та седна на тревистия ръб на могилата с нозе в езерото на мъглата. И росата проникна през ленената му дреха, а той охладня, сякаш да се изравни с тази студена и чиста утрин, та да се разтвори и той в мъглата. Като тревите, птиците и животните той чакаше изгрева на слънцето.
Тогава някъде пред него, из мъглата, излетя птица и се вдигна нагоре към сивото небе. Навярно беше чучулига, но не пееше. Тя се вдигна високо, високо, докато се стопи в небето, после падна надолу и се потопи в мъглата. Ала веднага излетя втора птица, за да пролети същата дъга като хвърлен към небето камък. И тя не пееше. Но когато третата птица излетя така високо, че славянинът почти я изгуби от погледа си, тя изведнъж пламна като разжарен въглен, от който са издухали пепелта. Високо над бяло-сивата пелена на степта заблестя първата искра на утрото. И птицата запя. И цялата степ пред славянина — встрани от него, зад гърба му — закипя от птичи гласове, както неподвижната вода върху огъня неочаквано посребрява от бликнали мехурчета и почва да ври и да клокочи.
И слънцето се показа, най-напред само огнен крайшник, после червен полукръг. Не се разбираше откъде изплува слънцето и каква права черта го закрива, защото кръгозорът беше еднакво сиво-розов и под слънцето, и над слънцето, та не личеше граница между небето и земята. А когато слънчевият кръг се измъкна от сивата бездна, полегатите лъчи легнаха върху бялата мъгла. И мъглата се стопи.
Ала славянинът не видя чудото на раждането на степта, защото очите му бяха затворени. Със затворени очи, обърнал лице към слънцето, той благодареше на своите богове, че му позволиха отново да види светлината. Той събираше жизнената сила, която изпълваше всеки мускул на нозете му и ръцете му, така както светлината изпълваше простора. Той бавно изцеждаше топлината на кръвта от всяка вена и от самото си сърце, за да я изпрати като нечут вик към студеното ярко слънце.
„Благодаря ти, че съм жив. Благодаря ти, че плувам в светлината ти. Бъди с мене в този нов ден, както и през всички дни, които ми остават…“
Така говореше в душата си славянинът, но усещаше, че безмълвният му вик се стопява в безкрайния простор, че топлината на тялото му чезне в огромното мокро поле, че в тази страшна степ той не може да се свърже със слънцето, а остава дребен и самотен на ръба на една надгробна могила. И против волята си той почна да чува птичите гласове и цвиленето на конете, та поиска да отвори очи, макар иначе в тези мигове на утринната благодарност той да умееше да оглушава и да ослепява, за да се откъсне от земята и да се съедини със слънцето.
Когато отвори очи, славянинът видя в краката си зелената степ и червените шатри на ромеите. Хладната мъгла беше изчезнала, но сякаш се беше утаила в сърцето на славянина.
И княз Слав слезе по склона на могилата, та тръгна към шатрите на ромеите. Той знаеше, че ще намери само тракийката, защото Скира и Терес още не бяха се върнали.
И княз Слав вдигна завесата на шатрата, без да повика, без дори да диша. Земела беше вече седнала облечена и решеше косата ся. Тя не се изправи, само обърна лице към славянина. А лицето й изглеждаше странно и непознато, стеснено от двете черни крила на косата й, които тежко падаха надолу, та очите светеха, разширени и огромни, и устата червенееше широка и плътна, защото пресичаше цялата продълговата светла ивица на лицето. В шатрата беше полутъмно, та синьо-зелените очи на тракийката се виждаха черни, тъй като зеницата ги изпълваше, а върху тях падаше сянката на черната коса. Тракийката гледаше както винаги — без да се разбира какво мисли и дори дали вижда.
Славянинът каза:
— Ела с мене. Ще ти дам моето златно огърлие.
Той дръпна с ръка огърлицата си и някакво меко жълто звено беззвучно се скъса. И той протегна дланта си, внезапно натежала от златото, а веригата преливаше от дланта му и тихо сияеше в полумрака.
А жената мълчеше. И мъжът каза:
— В Константинопол ти можеш да купиш с това злато свободата си.