Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Тракийката се изправи и с две ръце прибра назад косата си. Лицето й се промени, та стана обло и широко с бледите сенки под скулите и нежната шия. Земела стегна косата си с червената лента, която държеше в ръка, и откачи плаща си от стълба на шатрата. Слав тръгна към конете, без да се обръща и без да чува стъпките на Земела. Чак когато сложи ръка върху стремето на коня, чак тогава Слав извърна глава. И жената стоеше мълчаливо до него. Славянинът протегна ръце и ги сложи върху кръста на жената. И дланите му дълго потъваха в меката ленена тъкан, докато опряха в тялото на жената. И пръстите му бяха като пръсти на плувец, който се гмурка надолу в тъмна вода и дълго очаква да докосне дъното, защото Земела имаше тънък и гъвкав кръст на момиче, та пръстите на славянина почти се съединиха, когато я вдигна към седлото. А дрехата й се закачи някъде и се повдигна и славянинът за пръв път видя току до очите и устните си голата кожа на тракийката — едно тясно коляно, което би могъл да хване и обгърне с дланта си като ябълка. И отново Земела се разкри неочаквана и странна за Слав, защото от баграта на лицето й той очакваше, че ще светне седефена кожа, а коляното беше мургаво като обгорено от слънцето.
Тогава Слав усети да се надига у него желание да прегърне и да обладае тази жена.
И докато бавно яздеха в степта, той се бореше с желанието си, та не смееше да погледне жената, за да не я свали от седлото и да я познае върху тревата. А не искаше да се люби в откритата степ под всевиждащото слънце. И желанието беше като пантера, която се впиваше в него — предните лапи, забити в плещите му, зъбите, сключени върху гърлото му, а ноктите на задните крака раздираха корема му. И той виждаше жълтите немигащи очи на звяра и усещаше как задните лапи се свиват и се спускат надолу, за да го разкъсат. И с всяка тръпка човекът напрягаше цялата си воля, за да не се изтръгне зверско ръмжене от стиснатите му устни.
Славянинът яздеше към тъмната ивица на гора, която беше съзрял от могилата. А гората се надигаше като тъмен облак, та идеше насреща му и в нея имаше сянка и тайна. И жената също разбра къде трябва да слезе от седлото, та за пръв път конят й започна да изостава. А може би славянинът по-нетърпеливо подкарваше своя кон.
Когато стигнаха до гората толкова близко, че различаваха листата на дъбовете и сивите колони на стеблата им, отстрани на гората излетяха две птици. Едната птица беше бяла чапла, втората беше сокол. А соколът не беше сполучил да хване чаплата при първото си връхлитане и сега я преследваше.
Славянинът и тракийката спряха конете си.
И чаплата започна да се издига към небето в тесни и плавни кръгове — като бял дим над огън, и оставяше след себе си бели отблясъци от снежните си пера. Соколът не полетя след нея, а също започна да се върти и да се забива в небето като сив пушек, встрани от чаплата, сякаш не я забелязваше. И всяка птица се бореше да се издигне по-високо и по-високо. Но скоро чаплата видя, че соколът е по-високо от нея и се опита да свърне към гората. Тогава соколът спря да размахва криле и се стрелна върху чаплата. Настигна я, удари я с гърди и отлетя от нея. Белите крила на чаплата биеха въздуха бързо и неравномерно — тя като че ли губеше дъха си.
И шест пъти соколът връхлиташе върху чаплата и я подхвърляше с устрема си. И след всеки удар чаплата жаловито изкрещяваше и по-бързо биеше с криле. А на седмия път соколът се вдигна над чаплата, пресрещна я и увисна над нея. Не се разбираше какво го държи във въздуха — крилете му бяха вдървени и неподвижни, нозете му — зинали със сгърчени нокти. И соколът висеше в небето, сякаш беше без тегло, лек като пух от глухарче. После бавно и неумолимо започна да пада над бялата птица. А чаплата изведнъж се обърна по гръб във въздуха — с нозе, вдигнати нагоре, и с шия, изпъната срещу врага й, та запляска нестройно с криле. И на славянина се стори, че птицата е бяла жена, която след отчаяна борба пада по гръб, готова да приеме насилника. А соколът се стрелна между разтворените крака на чаплата, прибра криле и се впи в нея. И двете птици, слети в пернато валмо, почнаха да се въртят и да падат от небето, като ронеха пера и писъци. Докато удариха меката тревиста земя.
Тогава тракийката с кратък вик пришпори коня си към падналите птици. Преди да ги достигне, сивият сокол се отдели от земята и тихо, ниско над тревите, с бавни движения на крилете достигна гората и се стопи в сенките.
А на тревата по гръб лежеше чаплата — бяла, с разтворени широки крила, с разперена синкава опашка, с вкочанени, вдигнати към небето нозе. Шията и главата й висяха безсилно върху твърдата трева.