Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Най-уважаваният белетрист на Япония се нарежда в първите редици на световните писатели с този роман, белязан с изключително въображение и обединяващ криминалната фабула с разказа за един разпадащ се брак и с търсенето на скритите тайни на Втората световна война.
Перейти на страницу:
амано свали бавно пушката. Четиримата продължихме да стоим и да чакаме мъжът да дойде по-близо. Носеше на гърба си съветска пушка, а на кръста — маузер. Беше с бакенбарди, носеше шапка със спуснати уши. Беше облечен в мръсна роба, каквато носят номадите, но от начина, по който се държеше, се виждаше, че е професионален войник. Слезе от коня и заговори на Ямамото на език, който според мен беше монголски. Поназнайвах руски и китайски, мъжът не говореше на тях, затова реших, че говори на монголски. Ямамото му отговаряше на неговия език. От това се уверих за кой ли път, че той е офицер от разузнаването. Ямамото ми каза: „Лейтенант Мамия, тръгвам с този човек. Не знам колко ще се бавя, но вие ме чакайте тук, като постоянно държите някого на пост, разбира се. Ако не се върна до трийсет и шест часа, предайте в щабквартирата. Пратете някого от хората си в заставата на армията на Манджоу-го.“ После се метна на коня и пое заедно с монголеца на запад. Тримата направихме бивака и хапнахме набързо. Не можехме да си сготвим или да запалим огън. В необхватната степ, докъдето поглед стига, нямаше нищо друго освен ниски дюни, които да ни прикриват, затова и най-тънката струйка дим щеше да доведе до залавянето ни. Опънахме палатки долу в заслона на дюните и вечеряхме сухари и консервирано студено месо. Щом слънцето се скри зад хоризонта, веднага се смрачи и небето се изпълни с невероятно много звезди. Докато лежахме на пясъка и си спомняхме премеждията от деня, се чуваше само тътенът на река Халха, примесен с воя на вълците. Сержант Хамано ми каза: „Май се оказахме на доста страшно място“, и аз, естествено, трябваше да се съглася с него. По това време ние тримата: аз, сержант Хамано и ефрейтор Хонда, се бяхме поопознали. Обикновено такъв опитен офицер като сержант Хамано би се присмивал и би държал на една ръка разстояние новак като мен, нашият случай обаче беше различен. Той ме уважаваше за образованието, което бях получил в невоенен колеж, а аз се стараех да му засвидетелствам уважение за бойния опит и трезвата преценка — не допусках старшинството да застава между нас. Намерихме бързо общ език и защото той беше от Ямагучи, а аз от района на Хирошима, недалеч от Ямагучи. Той ми разказваше за войната в Китай. Беше роден войник само с начално училище, но също имаше своите резерви към кървавата война на континента, която сякаш нямаше да свърши никога, и изразяваше мнението си открито пред мен. „Нямам нищо против да се сражавам — рече ми сержант Хамано. — Аз съм войник. И нямам нищо против да загина в битка за страната си, защото работата ми е такава. Но тази война, която водим сега, лейтенанте… просто не е справедлива. Това не е истинска война, където виждаш на предната линия лицето на врага и се биеш до последно. Ние напредваме, а неприятелят отстъпва без бой. После китайските войници смъкват униформите и се смесват с цивилното население, а ние дори не знаем кой всъщност е врагът. Така избиваме много невинни хора, уж изтребваме «дезертьори» и «остатъци от войската», после реквизираме храна. Нямаме друг избор, освен да крадем, защото предната линия се придвижва напред много бързо и доставките не могат да ни настигнат. И сме принудени да избиваме военнопленниците, защото няма къде да ги държим и с какво да ги храним. Не е хубаво това, лейтенанте. В Нанкин вършехме зверства. И то моята част. Хвърлихме десетки хора в един кладенец и метнахме подире им ръчни гранати. Нямам сили дори да говоря за някои от нещата, които сме правили. Казвам ти, лейтенанте, това е война, в която няма справедлива кауза. Това са просто две страни, които се избиват. И от всичко това страдат клетите селяни, които нямат нито политика, нито идеология. За тях няма Национална партия, няма маршал Чжан, няма Път на Осма китайска армия. Щастливи са, ако се нахранят. Знам как се чувстват тези хора: самият аз съм син на беден рибар. Обикновените хора превиват гръб от тъмно до тъмно и най-доброто, което могат да постигнат, е да не умрат от глад. Не вярвам, че избиването на тези хора ще донесе някаква полза за Япония.“ За разлика от сержант Хамано ефрейтор Хонда почти не говореше за себе си. Той беше, общо взето, тих човечец. Почти през цялото време ни слушаше, без да ни прекъсва и да изказва мнение. Но като казвам „тих“, не намеквам, че е бил потаен или потиснат. Просто рядко подхващаше пръв разговор. Вярно, това често ме караше да се питам какво ли му се върти в ума, но инак никак не ме дразнеше. Нещо в кроткия му нрав трогваше сърцата на хората. Той беше много спокоен и ведър. Каквото и да ставаше, лицето му не се променяше. Разбрах, че е от Асахикава, където баща му държал печатничка. Беше две години по-млад от мен и след като завършил гимназия, отишъл да помага на братята си, които работели в печатницата на бащата. Беше най-малкият от трима братя, най-големият от които бил убит преди две години в Китай. Обичаше да чете, всеки свободен миг гледаше да се свие някъде и да разлисти будистка книга. Както вече ви обясних, Хонда нямаше абсолютно никакъв боен опит, но само с една година обучение бе станал изключителен войник. Във всеки взвод винаги има по един-двама такива търпеливи и издръжливи воини, които изпълняват чинно задълженията си, без да роптаят, физически силни, с остра интуиция, те начаса разбират какво им казваш и изпълняват. Хонда беше такъв. И понеже беше обучаван за кавалерист, знаеше най-много за конете, затова се грижеше за шестте жребеца, които водехме с нас. И го правеше невероятно. Понякога ни се струваше, че усеща и най-дребните нужди на конете. Сержант Хамано веднага призна способностите на ефрейтор Хонда и без всякакво колебание го оставяше да се нагърбва с едно или друго. Та за такъв случайно подбран отряд постигнахме изключително висока степен на разбирателство. И именно защото не бяхме редовна част, си спестявахме уставните формалности. Чувствахме се толкова добре един с друг, сякаш ни бе събрала кармата. Точно заради това Хамано споделяше с мен неща, каквито сержант никога не би изрекъл пред офицер. „Я ми кажи, лейтенанте — рече ми той веднъж, — какво мислиш за този тип Ямамото?“ „Готов съм да се обзаложа, че е от тайните служби — отвърнах аз. — Всеки, който говори толкова свободно монголски, е професионалист. И познава на пръсти района.“ — „И аз така мисля. Отпърво ми се струваше, че може би е от разбойниците, от мародерите, свързани с висшето командване, но сега виждам, че не е. Познавам ги ония негодници. Надуват ти главата с празни приказки, половината от които са си съчинили. И бързо натискат спусъка. А този Ямамото не е случаен човек. Смелчага е. Сто на сто е от висшите офицери. Надушвам ги от километър. Подочух, че армията се опитвала да сформира секретна тактическа част от монголци, вербувани сред обучените от руснаците подразделения, и че са прехвърлили неколцина от нашите офицери, които да ръководят операцията. Ямамото може би е свързан с това.“ Ефрейтор Хонда стоеше малко по-встрани на пост, държеше пушката. Аз бях оставил браунинга до себе си, така че по всяко време да ми е подръка. Сержант Хамано си беше изул гетите и си разтриваше краката. „Това, разбира се, са само догадки — продължи той. — Монголецът, когото видяхме, може би е антисъветски настроен офицер от армията на Външна Монголия, който се опитва да установи тайно връзка с японските части.“ „Възможно е — съгласих се аз. — Но все пак внимавай какво говориш. Това може да ти струва главата.“ „Знам, лейтенанте, не съм чак толкова глупав. Споделям го само между нас. — Той ме озари с усмивка и пак стана сериозен. — Но ако е истина, положението си е напечено. Това може да означава война.“ Кимнах. Външна Монголия уж беше независима страна, всъщност обаче бе по-скоро сателитна държава, подчинена на Съветския съюз. С други думи, не се различаваше особено от Манджоу-го, където Япония държеше юздите на властта. Но както всички знаеха, във Външна Монголия имаше антисъветска фракция и благодарение на тайните си връзки с японската армия в Манджоу-го хора от нея бяха организирали няколко бунта. Ядрото на размирниците се състоеше от военни от монголската армия, недоволни от своеволията на съветските офицери, от земевладелци, които се противопоставяха на насилственото коопериране, и от свещеници лами, наброяващи над сто хиляди души. Единствената външна сила, към която антисъветската фракция можеше да се обърне за помощ, беше японската армия, разположена в Манджоу-го. Като азиатци те ни чувстваха по-близки, отколкото руснаците. Преди година, през хиляда деветстотин трийсет и седма, в столицата Улан Батор бе разкрит заговор за широкомащабно въстание и се проведе голяма чистка. Хиляди военни и свещеници лами бяха екзекутирани като контрареволюционни елементи, поддържащи тайни връзки с японската армия, но антисъветските настроения продължаваха да тлеят. Така че нямаше нищо странно японски офицер от разузнаването да прекоси река Халха и да осъществи тайно връзка с антисъветски настроен офицер от армията на Външна Монголия. За да осуети подобни връзки, монголската армия беше изпратила охранителни отряди, които постоянно обикаляха местността, отстояща на десетина-двайсет километра от границата с Манджоу-го, но територията бе прекалено голяма и те не бяха в състояние да я държат цялата под наблюдение. Дори и въстанието да успееше, бе очевидно, че съветската армия веднага ще се намеси
Перейти на страницу: