Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
— Еди трябва да ми се обади довечера в седем. Не искам нещо да се обърка. Ще му дам сърцето и искам да прибера баба. Ако й се случи нещо лошо или Еди не я размени за сърцето довечера, играта ще загрубее.
— Разбирам.
Двете с Лула излязохме от кабинета. Затворихме вратата зад себе си, метнахме се на харлито и отпрашихме. След две пресечки се наложи да спра, защото се смеехме с такава сила, че се уплаших да не паднем от мотора.
— Беше жестоко — изкиска се Лула. — Ако искаш някой мъж да ти обърне внимание, просто трябва да го пипнеш със смъкнати гащи.
— Никога преди не съм виждала на живо някой да се чука — споделих с Лула, като продължих да се хиля. — Дори не съм поглеждала в огледало.
— Не е разумно да се гледаш в огледало — рече Лула. — Мъжете обичат огледалата. Гледат се как вършат работата и виждат в себе си Рекс Необуздания жребец. А жените се поглеждат и си напомнят, че трябва да подновят мъченията във фитнеса.
Опитвах се да се овладея, когато майка ми звънна.
— Става нещо странно — каза тя. — Къде е баба ти? Защо още не се е прибрала у дома?
— Ще се прибере довечера.
— Същото ми каза и снощи. Кой е този мъж, при когото е отишла? Това никак не ми харесва. Какво ще кажат хората?
— Не се тревожи. Баба е много дискретна. Просто трябваше да го направи.
Не знаех какво друго да кажа, затова започнах да издавам странни звуци, с които имитирах пращене по линията.
— Олеле! — извиках. — Линията се разпада. Трябва да вървя.
Лула гледаше над рамото ми.
— Виждам ясно долната част на улицата — съобщи ми тя. — Току-що от фирмата за асфалтиране излезе голяма черна кола. А от предната врата излязоха трима мъже. Мога да се закълна, че сочат към нас.
Обърнах се, за да видя какво става. От това разстояние бе невъзможно да видиш подробностите, но един от мъжете май наистина сочеше насам. Те се качиха в колата и тръгнаха към нас.
— Може би Роналд е забравил да ни каже нещо — допусна Лула.
Налегнаха ме неприятни предчувствия.
— Можеше да ни се обади.
— Май не трябваше да му казваш, че сърцето е у нас. Мамка му!
Лула и аз скочихме на мотора, но колата бе само на една пресечка от нас и се приближаваше бързо.
— Дръж се! — изкрещях.
Изстреляхме се напред. Ускорих и завих зад ъгъла внимателно. Не беше разумно да рискувам да повредя мотора.
— Ей — извика Лула в ухото ми. — По петите ни са. Периферното ми зрение улови черната кола, която се приближаваше отстрани. Намирахме се на двупосочна улица и до „Броуд“ оставаха само две пресечки. Проклетите странични улички бяха празни, но по „Броуд“ имаше сериозно движение по това време на деня. Ако успеех да стигна дотам, щях да изчезна от преследвачите. Колата ме задмина, после застана напреки на улицата и блокира пътя ми. Вратите на линкълна се отвориха и четиримата мъже изскочиха навън. Заковах на място. Усетих ръката на Лула на рамото си и с крайчеца на окото си мярнах глока й. Всички застинахме.
Накрая един от мъжете пристъпи напред.
— Рони каза да ви дам визитната му картичка. В случай че решите да се свържете с него. Там е написан и номерът на мобифона му.
— Благодаря — отвърнах и взех картичката. — Много умно от страна на Рони, че се е сетил за това.
— Да, Рони е умен тип.
После мъжете се натовариха в колата и си тръгнаха. Лула спусна предпазителя на пистолета.
— Струва ми се, че изцапах гащите — призна си тя.
Рейнджъра беше в офиса, когато се върнахме.
— В седем часа довечера — съобщих му. — В „Сребърният долар“. Морели знае, но обеща да не провежда полицейска акция.
Рейнджъра ме наблюдаваше внимателно.
— Имаш ли нужда и от мен?
— Помощта ти няма да ми навреди.
Той се надигна.
— Носи микрофона. Включи го в шест и половина.
— Ами аз? — попита Лула. — Поканена ли съм на купона?
— Идваш с мен — отговорих й. — Някой трябва да носи хладилната чанта.
„Сребърният долар“ се намира в квартал Хамилтън, съвсем близо до Бърг и още по-близо до апартамента ми. Работи двадесет и четири часа в денонощието и има меню, което можеш да четеш дванадесет часа. Можеш да получиш закуска по всяко време и чудесен мазен сандвич със сирене в два сутринта. Заведението е заобиколено от всичката онази грозота, която прави Джърси толкова прекрасен. Бакалници, клонове на банки, складове, видеомагазини и ателиета за химическо чистене. И докъдето вижда окото — неонови надписи и светофари.
Двете с Лула влязохме там в шест и половина. Замразеното сърце хлопаше из хладилната чанта, а микрофонът, залепен под карираната ми фланелена риза, ме дразнеше. Настанихме се в едно сепаре, поръчахме хамбургери и пържени картофи и се загледахме през прозореца в потока коли, които преминаваха покрай нас.