Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
— Разбира се — отговори той. — Прилича на сърце.
— Изпробвам нова диета. Веднъж седмично трябва да се ядат сърца.
— Гледай ти! Може би и аз трябва да опитам. Напоследък не съм в идеална форма.
Морели ме чакаше на паркинга. Тичаше на място, а Боб имаше доволен и весел вид.
— Празен ли е вече? — попитах.
— Да, погрижих се за всичко.
Морели и Боб се понесоха бързо напред, а аз се повлякох след тях. Мога да измина пет километра с десетсантиметрови токове и мога да скапя Морели от обиколки по магазините, но не тичам. Е, освен ако не търча за някоя разпродажба на чанти.
Малко по малко изоставах все повече. Когато Морели и Боб свиха зад ъгъла и ги изгубих от поглед, минах напряко през дворовете и излязох пред сладкарницата на Фераро. Купих си бадемов сладкиш и тръгнах лениво към къщи, като си хапвах доволно. Бях стигнала почти до паркинга, когато видях Морели и Боб. Веднага се затичах и задишах тежко.
— Къде бяхте, момчета? — попитах. — Изгубих ви.
Морели отвратено поклати глава.
— Не те е срам. Имаш пудра захар по фланелката.
— Сигурно е паднала от небето.
— Жалка история — промърмори Морели.
Минахме покрай Бени и Зиги във фоайето, когато се върнахме.
— Явно сте ходили да тичате — каза Зиги. — Много е полезно. Повече хора би трябвало да го правят.
Морели сложи ръка на гърдите на Зиги, за да го задържи.
— Какво правите тук?
— Дойдохме да се видим с госпожица Плъм, но нея я нямаше.
— Е, сега е пред вас. Не искате ли да си поговорите с нея?
— Разбира се — отговори Зиги, после се обърна към мен и попита: — Хареса ли ти конфитюрът?
— Да, чудесен е. Благодаря.
— Не сте влизали в апартамента й, нали? — попита Морели.
— Не бихме направили подобно нещо — отвърна Бени. — Прекалено много я уважаваме. Нали, Зиги?
— Да, точно така — потвърди Зиги. — Но бих могъл да го направя, ако исках. Още ме бива.
— Говори ли с жена си? — попитах Бени. — Още ли е в Ричмънд?
— Говорих с нея снощи. В Норфолк е. Каза, че нещата са такива, каквито може да се очаква. Сигурен съм, че разбираш защо всички замесени в тази история са притеснени.
— Истинска трагедия. Няма ли други новини от Ричмънд?
— За съжаление не.
Бени и Зиги се понесоха към асансьора, а ние с Морели последвахме Боб в кухнята.
— Влизали са тук, нали? — попита Джо.
— Да. Търсили са сърцето. Жената на Бени е превърнала живота му в ад и ще го тормози, докато сърцето бъде намерено.
Морели измери чаша храна за Боб. Псето я погълна на екс и затърси още.
— Съжалявам, приятел — каза Джо. — Така се получава, когато станеш дебел.
Глътнах си корема навътре и се почувствах виновна заради бадемовия сладкиш. В сравнение с Морели бях истинска крава. Джо имаше плосък и мускулест корем. Дори можеше да прави коремни преси. Много. И аз правех коремни преси… във въображението си. Но в истинския живот коремните преси не се различаваха силно от заниманията ми с тичане.
Глава 12
Еди Дечуч бе скрил баба някъде. Вероятно не в Бърг, тъй като щях да съм чула нещо досега. Но може би някъде из Трентън. И двата телефонни разговора бяха местни.
Джо ми обеща да не попълва протокол, но знаех, че ще поработи по случая. Щеше да задава въпроси и да накара ченгетата да издирват по-усърдно Дечуч. Кони, Вини и Лула също проверяваха информаторите си. Но не очаквах да се получи нещо. Еди Дечуч действаше самостоятелно. Можеше да посещава отец Кароли от време на време или да отиде на някоя погребение, но бе сам. Бях убедена, че никой не знаеше бърлогата му. С изключение на Мери Маги Мейсън може би.
По някаква причина Еди се опита да й отиде на гости преди два дни.
Взех Лула от офиса и се понесохме към дома на Мери Маги. Беше сравнително рано сутринта и движението не бе натоварено. По небето се бяха струпали облаци. По-късно през деня се очакваше дъжд. Но на никого в Джърси не му пукаше. Беше четвъртък. Нека си вали. Ние в Джърси се интересуваме само от времето през уикенда.
Харлито заръмжа в подземния гараж. Вибрациите му отекваха в циментовия под и таван. Не видяхме белия кадилак, но сребърното порше бе на обичайното си място. Паркирах харлито близо до него.
Двете с Лула се спогледахме. Не ни се искаше да се качим горе.
— Изпитвам неудобство от разговора с Мери Маги — признах си. — Битката в калта не беше особено славен момент за мен.
— Тя беше виновна. Тя започна всичко.
— Можех да се справя по-добре, но бях изненадана.
— Да — кимна Лула. — Това си личеше от начина, по който викаше за помощ. Надявам се обаче, че тя няма да ме съди за наранен гръбнак или нещо подобно.