Пророчеството на сестрите

22.

— Имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

Соня лежи на леглото, което е най-близо до прозореца, с разпилени като светла паяжина коси върху възглавницата.

Не мога да измисля какво да кажа, тъй като вината си е само моя. Ако не бях притиснала Соня да се опита да повика татко, тя нямаше да стане жертва на ужасния спиритически сеанс.

— Ти… добре ли си? — колебливо пита Луиса и аз се досещам, че тя не знае доколко свободно може да говори пред леля Върджиния.

Преди да отговори, Соня притиска слепоочията си с пръсти.

— Да. Да, сигурна съм, че ще се оправя.

Тя също внимава да не изтърве някоя дума пред леля Върджиния, която да й подскаже с какво сме се занимавали в мига, в който тя случайно влезе в стаята.

Ала леля ми не се намесва. Изправя се, уверена, че подопечните й момичета са в добро здраве или ако не са, скоро ще се оправят.

— Но какво правехте? Какво си мислехте? Нима не знаете какви опасности се крият в Отвъдните светове?

Няма какво да правя — трябва да поема отговорността, която знам, че е лично моя.

— Аз съм виновна. Аз… исках да говоря с татко. Настоях пред Соня да проведе сеанс… да се свърже с него.

По лицето й се вижда, че ми вярва и приема обяснението ми със спокойствие и страх.

— Никоя, ама никоя от вас не разбира с какво си играе.

Тя оглежда всички ни поред, дори Соня, която се свива под укорителния блясък в очите й, който сякаш й действа като слънчев лъч, насочен право в многострадалната й глава.

Приближавам се до леля си, а кръвта ми кипи от гняв.

— Сигурна съм, че щях да разбера всичко, ако ти, татко или мама, или който и да е ме бяхте посъветвали! Но не, трябваше да се лутам и да търся отговори на въпроси, които дори не разбирам. Къде ли не се ровихме да разгадаем тайните на пророчеството. И знаеш ли какво? Открихме отговора! Открихме го! Но това далеч не е всичко.

Осъзнавам, че в мен се е насъбрал страшен гняв, който ме тласка толкова близо до ръба на бездната, че по-скоро ще се хвърля с главата надолу, отколкото да продължа да се страхувам от нея.

— Ключовете, това са децата, лельо Върджиния. Децата, които татко издири, и другите, които той продължаваше да издирва преди смъртта си. Тук са само Луиса и Соня. Нужен ни е списъкът, за да открием другите два ключа, и аз си помислих, че татко може да ни каже къде го е скрил, разбра ли? Затова помолих Соня да осъществи контакт с него.

Задъхвам се от ярост, дишам тежко, сякаш съм тичала с километри, докато всъщност съм изпразнила душата си от горчивината и укорите, затегнати като примка около шията ми.

Леля Върджиния се тръшва на кревата до Соня и промърморва:

— Не може да бъде.

Сядам до нея, гневът ми се е укротил до леко къкрене.

— Така е. Трябва да е така. Днес се срещнахме с един човек, лельо Върджиния. И той ни помогна да открием отговора.

Вземам ръката й в своята и й разказвам за посещението ни у мадам Берие, а после и за това у господин Уигън, като се надявам, че тя ще попълни празните места и ще ни подскаже къде да търсим списъка.