Изкуплението на Атлантида

Тя се втренчи в него, докато страхът се бореше с решителността по изразителното й лице. Но най-накрая очевидно взела важно решение, жената се качи обратно на леглото и положи ръце от двете страни на лицето му.

- Бренан, това съм аз, Тиарнан Бътлър. Знам, че си ме забравил, защото си прокълнат да забравяш истинската си половинка, когато тя е далеч от очите ти, а ти си мислиш, че аз съм тази жена, но трябва да си спомниш Нуждая се от теб. Трябва да приключим тази мисия, а аз не знам дали ще съм в състояние да го направя без теб. Умолявам те, спомни си.

- Проклятието - прошепна той. - Откъде знаеш условията на проклятието ми?

Тя затвори очи и отчаянието се отрази на лицето й преди отново да ги отвори.

- Ти не си Спящата красавица, но това е всичко, с което разполагам - каза тя, а думите й бяха единственото му предупреждение, преди да се наведе напред и да го целуне.

Тя го целуна и... о, богове, беше тя, неговата Тиарнан и го целуваше, в резултат на което светът около него се пръсна.

Пронизващо ярки емоции го изгаряха. Сякаш насочени от тризъбеца на Посейдон, огън, лед и мълнии се врязваха в него. Тя го целуна и неговата душа събра парчетата си и се възроди по неин образ и подобие: този на Тиарнан.

Усещането го поглъщаше като бурен порой, перфектната буря, а чувствените вълни носеха със себе си останките на нещо необикновено: неговите спомени. Спомени за нея, за тях двамата

заедно и онова, о, богове, твърде малко време прекарано заедно.

Пръстите му се вплетоха в косите й, след миг я придърпа по-плътно до себе си и отвърна на целувката. Целувка, изпълнена с благодарност, задето го бе спасила, задето го бе намерила, избавяйки го от живот, пропит с мрачна самота и отчаяние.

Когато най-накрая се отдръпна от него, останала без дъх, Тиарнан се усмихна плахо.

- По-добре да си ме спомняш, приятелче. Ако целуваш така всяка странна жена, която намираш в леглото си, ще се наложи двамата с теб да проведем един доста дълъг разговор.

- Ти, Тиарнан, Бътлър, си единствената странна жена, която някога ще целувам - отвърна й той така сериозно, сякаш й даваше обет, и не разбра защо думите му я накараха да се смее.

- О, Бренан, наистина ли ме помниш? Проклятието не те е погълнало?

- Напротив, направи го. Но изглежда, сънят не засяга частта с пълната забрава.

Той я взе в прегръдките си така, че тя се озова в скута му. Бренан не можеше да понесе дори и минута повече да е далеч от нея. Трепереше, тялото му се тресеше от страх, че може да я е загубил завинаги.

- Нуждая се от теб. Сега - обърна се към нея, като едва успя да изрече думите през здраво стиснатите си зъби. - Ако не потъна в тялото ти, се опасявам, че няма да преживея тази емоция.

Тя се загледа в очите му за толкова дълго и Бренан бе абсолютно сигурен, че ще му откаже, но тогава Тиарнан се засмя и с едно бързо движение, изхлузи блузата си и я хвърли на земята.

- Аз също те желая. Та, какво ще направиш по въпроса?