Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Калеб разправяше наляво и надясно, че чул не само гръм, но и някакви думи, гръмовен глас, говорещ на език, за който конярчето можеше само да каже, че бил „лош“. Твърдеше още, че видял как от прозореца на Кулата на Хйелдин изскочила една голяма огнена змия, увила се около върха на кулата и после се пръснала сред облак от искри.
Никой не обърна голямо внимание на приказките на Калеб — неслучайно слабоумното момче бе избрано за Крал на глупците. Освен това утрото донесе в Хейхолт нещо, което бе много по-важно от какъвто и да било нощен гръм и даже от очакваното празненство по случай Деня на глупците.
Дневната светлина разкри редица облаци — дъждовни облаци, струпани на северния хоризонт като стадо охранени сиви овце.
— В името на аления чук на Дрор, в името на единственото ужасно око на Удин и в името на… на… на нашия бог Усирис! Трябва да се направи нещо!
Почти забравил в яда си за ейдонитските канони на смирение и благочестие, херцог Исгримнур стовари нашарения си с белези космат юмрук върху Голямата маса така силно, че глинената посуда подскочи цяла стъпка. Масивното му тяло се люлееше като претоварен кораб в бурно море, докато очите му шареха от единия до другия край на масата. После той отново стовари ръката си върху масата. Една кана се люшна и после се предаде на земното притегляне.
— Трябва да се вземат мерки, господарю! — избоботи той и гневно задърпа дългите си бакенбарди. — Във Фростмарч цари проклета анархия. Докато седим тук с моите хора, като чепове върху стар дънер, Фростмарч Роуд се е превърнал в разбойнически път! Вече цели два месеца нямам вести от Елвритшала! — Херцогът гневно изпухтя и мустаците му се развяха. — Синът ми има сериозни проблеми, а аз не мога да направя нищо! Нали Върховният крал трябва да се грижи за безопасността, господарю?
Почервенял като цвекло, римърът се отпусна обратно на стола си. Елиас лениво повдигна вежди и огледа другите рицари, разположени около масата. Празните столове далеч надвишаваха броя на седящите хора. Факлите по стените хвърляха дълги трептящи сенки върху високите завеси.
— Е, сега след като възрастният, но уважаван херцог се изказа, има ли някой друг, който да се присъедини към прошението му? — Елиас си играеше със златната си чаша, като я тътреше по нашарената с резки дъбова маса. — Има ли още някой, който смята, че Върховният крал на Остен Ард е изоставил поданиците си?
Гутулф, седнал от дясната страна на краля, се ухили самодоволно.
Дълбоко засегнат, Исгримнур понечи отново да се изправи, ала Еолаир от Над Мулах го хвана за ръката.
— Господарю — каза Еолаир, — нито Исгримнур, нито който и да е друг от изказалите се преди него, ви обвинява в нещо. — Хернистирецът сложи дланите си върху масата. — Това, което искаме да кажем, е, че ние ви молим, умоляваме ви, господарю, да обърнете повече внимание на проблемите на тези ваши поданици, които живеят далеч от Хейхолт. — Еолаир вероятно сметна думите си за твърде прями и се постара да докара усмивка на умното си лице. — Те преживяват трудни времена — продължи той. — Беззаконието се шири навсякъде из Севера и Запада. Изгладнелите хора имат малко задръжки и сушата, която току-що свърши, извади наяве най-лошото у всеки.
Еолаир свърши. Елиас мълчаливо продължи да го наблюдава. Исгримнур не можеше да не забележи колко блед изглеждаше кралят. Това му напомни за времето, когато на южните острови се бе грижил за бащата на Елиас — Джон, докато се оправи от пристъп на треска.
„Тези ярки очи — помисли си той, — този нос като клюн на хищна птица. Странно как дребните неща се предават от поколение на поколение и напомнят за човека дълго след като делото и животът му са отминали“.
Исгримнур си помисли за Мириамел, красивото тъжно дете на Елиас. Почуди се какво ли е наследила тя от баща си и какво — от, хубавата си, нежна майка, която бе мъртва вече от десет години — или може би дванадесет?
От другата страна на масата Елиас бавно разтърси глава, сякаш се събуждаше от сън или се стремеше да изгони винените пари от мозъка си. Исгримнур видя Приратес, седнал от лявата страна на краля, да отдръпва бързо ръката си от ръкава на Елиас. Имаше нещо отблъскващо в свещеника, помисли си за кой ли път Исгримнур, нещо много по-лошо от липсата на окосмяване и стържещия му глас.