Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Ами послед…
— Не можеш да използваш някаква сила, без да платиш за това, Саймън. Ако откраднеш сладкиш, някой друг ще остане гладен. Ако яздиш кон прекалено бързо, конят ще умре. Ако използваш Изкуството, за да отваряш врати, не можеш да избираш гостите, които ще ти дойдат.
Разочарован, Саймън гледаше в една точка в прашната стая.
— Защо нарисувахте тези знаци над вратата, докторе? — попита той накрая.
— За да не ми дойдат на посещение гостите на някой друг.
Моргенес млъкна, за да сложи чашата си на масата, при което от яката на сивата му роба изхвръкна нещо златно и блестящо, увисна на гърдите му и се залюля на верижката си. Докторът като че ли не забеляза.
— Сега трябва да си ходиш. Ала запомни този урок, Саймън… урок, който важи също и за кралете, и за кралските синове. Всичко си има цена. За всяка власт се заплаща някаква цена, но това невинаги е очевидно. Обещай ми, че ще запомниш това.
— Обещавам, докторе. — Започваше да чувства последиците от крещенето и плача си преди малко — главата му бе леко замаяна, сякаш се беше надбягвал с някого. — Какво е това? — Той се наведе, за да огледа златния предмет. Моргенес го положи на дланта си и хвърли бегъл поглед към Саймън.
— Перо — кратко каза той. Преди докторът да пусне блестящия предмет обратно в пазвата си, Саймън видя, че писецът на перото е прикрепен до релефа на някакъв свитък, направен от бисернобял камък.
— Перо за писане, нали?
— Да, перо за писане — изръмжа докторът. — Сега, ако нямаш друга работа, освен да ме разпитваш за личните ми принадлежности, изчезвай. И не забравяй какво ми обеща! Помни!
Докато вървеше към помещенията на прислугата през градинките с декоративни храсти във вътрешните дворове, Саймън се чудеше на събитията в това странно утро. Докторът бе разбрал за писмото, ала не го наказа и не го изгони. Обаче му отказа да го учи на каквото и да било, свързано с магия. И защо въпросите на Саймън относно медальона с перото го ядосаха толкова много?
Вървеше мудно и разсеяно подръпваше сухите безлистни розови храсти. Внезапно убоде пръста си на един скрит трън. Проклинайки, вдигна ръката си. На върха на пръста му имаше червена капчица кръв, като малка алена перла. Той лапна пръста си и усети вкуса на сол.
В късната нощ срещу Деня на глупците Хейхолт бе разтърсен от силен гръм. Гърмът събуди спящите обитатели и изтръгна протяжен ответен звук от камбаните в Кулата на Зеления ангел.
Някои от младите свещеници, които с радост бяха зарязали молитвите тази нощ — единствената им свободна нощ в годината, — изпопадаха от масите, на които седяха, пиеха и ругаеха епископ Домитис. Разтърсващата сила на удара бе толкова голяма, че даже и през най-пияните премина вълна на ужас, сякаш дълбоко в себе си бяха предчувствали, че Господ ще изрази неудоволствието си от тяхната оргия.
Ала когато изплашената групичка се струпа във вътрешния двор и обръснатите монашески глави лъснаха като бели гъби под копринения саван на небето, от световната катастрофа, която очакваха да видят, нямаше и следа. Като се изключеха няколкото лица на разбудени обитатели на замъка, които любопитно надничаха през прозорците, нощта бе спокойна и ясна.
В скромното си, скрито от завесата легло, разположено сред съкровищата, които бе събирал толкова старателно, Саймън сънуваше. В съня си се катереше по един стълб от черен лед и всеки път, когато се придвижеше нагоре, следваше плъзгане надолу. В зъбите си стискаше свитък — някакво послание. На върха на парещия леден стълб имаше врата. На входа й се спотайваше нещо тъмно и го чакаше… чакаше посланието.
Когато най-после стигна прага, една ръка се плъзна навън като змия и сграбчи свитъка с мастиления си призрачен юмрук. Саймън се опита да се плъзне надолу и да избяга, ала от входа се измъкна още една лапа и хвана китката му. Нещо го изтегли нагоре и лицето му се озова срещу две очи, яркочервени като дупки в утробата на черна адска пещ…
Събуди се задъхан и чу сърдития звън на камбаните, сякаш ядосани, че са ги събудили. Звънът бавно заглъхна и камбаните отново потънаха в студения си мрачен сън.
Само един човек в замъка твърдеше, че е видял нещо. Калеб конярчето — слабоумният помощник на Шем — бе страшно развълнуван и не можа да заспи цяла нощ. На сутринта той щеше да бъде провъзгласен за Крал на глупците и младите монаси щяха да го понесат на раменете си към замъка; щяха да пеят неприлични песни и да пръскат по пътя овес и цветя. Щяха да го отнесат в трапезарията, където той трябваше да ръководи банкета по случай Деня на глупците, седнал на трон, направен от тръстика от река Гленивент.