Престолът от драконова кост

Елиас не изглеждаше много доволен от отговора, ала все пак се засмя и плесна коляното си.

— Нахално джудже, а? — каза той и се огледа.

Присъстващите се смееха от учтивост, за да са в тон с настроението на краля, с изключение на Мириамел. Тя погледна Таусър от своя стол с висока облегалка със странно изражение, което Таусър не можа да разгадае.

— Е — каза Елиас, — ако не бях толкова добър, а бях например езически крал като Лут от Хернистир, щях да заповядам да отсекат мъничката ти сбръчкана глава, задето говориш така за починалия ми баща. Но, разбира се, аз не съм такъв крал.

— Разбира се, че не сте, господарю — каза Таусър.

— Да ни попееш ли си дошъл, или да направиш няколко премятания? Вярвам, че не е второто, тъй като явно си много стар за подобни номера. Хайде кажи ни! — Елиас се отпусна в стола си и плесна с ръце да му донесат още вино.

— Да пея, ваше величество — отвърна шутът.

Той свали лютнята от рамото си и започна да я настройва, като въртеше дървените ключове. Един млад прислужник се притече, за да напълни чашата на краля, а Таусър вдигна поглед към тавана, където пред измитите от дъжда прозорци висяха знамената на рицарите и благородниците от Остен Ард. Прахта и паяжините бяха изчистени, ала на Таусър цветовете на бойните флагове му изглеждаха фалшиви и твърде ярки, като гримираното лице на лека жена, която иска да изглежда млада, разваляйки по този начин и малкото хубост, която все още й е останала.

След като неспокойният паж напълни чашите на Гутулф, Фенгболд и останалите, Елиас махна с ръка на Таусър.