Престолът от драконова кост

— След като той не изказва мислите си относно това, което се говори по пазарите и между прислужниците, ще го направя аз. Хората на север се страхуват. Случват се неща, които не могат да бъдат обяснени с ужасното време и с лошата реколта. В моята страна нямаме нужда да наричаме нещата ангели и дяволи. Ние от Хернистир — ние на запад, — знаем, че по тази земя бродят неща, които не са хора… и знаем дали да се страхуваме от тях, или не. Ние, хернистирците, сме познавали ситите, когато все още са живеели в нашите поля, когато високите планини и широките ливади на Еркинланд са били техни.

Факлите се бяха разгорели и на светлината им високото чело и бузите на Еолаир сякаш излъчваха леко алено сияние.

— Ние не сме забравили — тихо каза той. Гласът му достигна даже до задрямалия Годуиг, който повдигна пияната си глава като хрътка, дочула далечен вик. — Ние, хернистирците, помним времето на великаните и дните на северното проклятие — на Белите лисици, така че ще кажа открито злото е излязло на свобода през тези злокобни зима и лято. Не само бандити тормозят пътниците и причиняват изчезването на отдалечените фермери. Хората на север се страхуват. — Ние, хернистирците! — Подигравателният глас на Приратес прониза мълчанието и разпръсна унеса от споменаването на отвъдното. — Ние, хернистирците! Нашият благороден езически приятел претендира, че говори открито! — Приратес прокара ръка по голямото, пищно украсено Дърво на гърдите си, увиснало върху неприлично червените му одежди. Лицето на Елиас се оживи — стана му забавно.

— Е, добре! — продължи свещеникът. — Той ни наприказва най-глупавите и неясни приказки и загадки, които съм чувал! Великани и джуджета! — Приратес рязко махна с ръка и широкият му ръкав се развя над чиниите. — Сякаш Негово величество кралят няма достатъчно грижи — брат му е изчезнал, поданиците му са гладни и изплашени, сякаш сърцето на краля не е на път да се разбие! А ти, Еолаир, му поднасяш езически врели-некипели, излезли от устите на стари клюкарки.

— Какво като е езичник? — изръмжа Исгримнур. — У Еолаир има много повече ейдонитска доброта, отколкото у шайката мързеливи хлапаци, които се мотаят из този дворец… — барон Хийферт изскимтя, с което предизвика у Годуиг пристъп на пиянски смях — из този дворец, докато хората живеят с мизерна надежда и с още по-мизерна реколта!

— Недей, Исгримнур! — каза Еолаир.

— Господа! — обади се Флуриен с треперлив глас.

— Няма да търпя да обиждат честта ти! — изръмжа Исгримнур към Еолаир. Вдигна юмрука си, за да удари отново по масата, ала размисли и вместо това стисна Дървото, което висеше на шията му. — Простете за избухването ми, кралю, ала граф Еолаир казва истината. Независимо дали страховете им са оправдани, или не, хората наистина се страхуват.

— И от какво се страхуват, скъпи ми стари чичо Меча кожа? — попита кралят и протегна чашата си към Гутулф, за да я напълни.

— Страхуват се от тъмнината — каза старият мъж с достойнство, — страхуват се от зимната тъмнина, страхуват се, че светът ще стане още по-тъмен.