Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Защо — започна най-после Инч, — защо отнемаш мястото ми? — Не извърна восъчните си очи от задръстената със свещеници пътека пред тях.
Сърцето на Саймън стана студено и тежко като от камък. Той съжаляваше това впрегатно добиче, което се мислеше за човек, ала също така и се плашеше от него.
— Аз… аз не съм ти отнел мястото. — Протестът прозвуча фалшиво дори за собствените му уши. — Нали докторът още те вика да му помагаш, когато трябва да се премести или да се поправи нещо? Той ме обучава на други, съвсем различни неща.
Продължиха в мълчание. Най-после се показа жилището на Моргенес, обвито в задушаващ го бръшлян, като леговището на малко, но находчиво зверче. Когато се приближиха на десетина крачки, ръката на Инч отново сграбчи рамото на Саймън.
— Преди да дойдеш ти — каза Инч и кръглото му лице се приближи към Саймън като кошница, спусната с въже от прозорец, — преди да дойдеш ти, аз бях негов помощник. Аз щях да съм следващият.
Той се намръщи, издаде напред долната си устна и слетите му в една черта вежди се смъкнаха надолу, ала погледът му остана замечтан и тъжен.
— Щях да бъда доктор Инч.
Мъжът се вторачи в Саймън и той се изплаши, че лапата, стиснала ключицата му, може да го смачка.
— Не те харесвам, момченце от кухнята.
Инч го пусна и си тръгна. Темето му едва се виждаше зад грамадата на прегърбените му рамене. Саймън разтърка врата си и почувства, че му се гади.
Моргенес тъкмо изпращаше трима свещеници от покоите си. Те бяха очевидно и — що се отнася до Саймън — възмутително пияни.
— Дойдоха, за да им дам лептата си за Деня на глупаците — каза Моргенес, докато затваряше вратата зад тройката, която вече бе започнала да пее нестройна песен. — Подръж стълбата, Саймън.
На най-горната стъпенка на стълбата бе закрепена кофа с червена боя. Докторът извади четката от боята и започна да изписва тайнствени букви над рамката на вратата — ъгловати символи, всеки от които представляваше малка странна рисунка. Те напомняха на Саймън древните текстове, които бе виждал в някои от книгите на Моргенес.
— За какво са тези неща? — попита момчето.
Докторът продължи да рисува енергично, без да отговори. Саймън пусна за миг стълбата, за да се почеше по глезена, и тя се залюля заплашително. Моргенес трябваше да се хване за трегера на вратата, за да не се прекатури.
— Не, не, не! — изкрещя той, докато се опитваше да балансира плискащата се в кофата боя, за да не се излее. — Нали знаеш, Саймън. Правилото е: всички въпроси в писмен вид! Ала изчакай първо да сляза — ако падна и умра, няма да има кой да ти отговори. — Моргенес се зае отново с рисуването, като мърмореше нещо под нос.
— Съжалявам, докторе — каза Саймън с леко негодувание. — Просто забравих.
Известно време не се чуваше нищо, освен свистящия замах на четката.
— Винаги ли ще трябва да си записвам въпросите? Не мога да записвам всички въпроси толкова бързо, колкото ми идват наум.
— Това — каза докторът и присви очи пред последната мазка на четката — е общата идея, скрита зад правилото. Ти, момче, измисляш въпроси тъй, както Господ създава мухите и бедните хора — на тумби. Аз съм стар човек и предпочитам сам да си определям темпото.
— Но — в гласа на Саймън прозвуча отчаяние — в такъв случай ще трябва да пиша до края на дните си.
— Сещам се и за други, по-малко полезни начини, по които би могъл да изживееш живота си — отговори Моргенес, докато слизаше тромаво от стълбата. Обърна се, за да оцени цялостния ефект на дъгата от странни букви над рамката на вратата. — Например — каза докторът и хвърли на Саймън изпитателен поглед — би могъл да подправиш писмо и да се запишеш в стражата на Брюгар, за да те кълцат с мечове през целия ти живот.
„Проклятие — помисли си Саймън, — хвана ме като плъх в капан“.
— Значи вие… сте разбрали, така ли? — най-после попита той.
Докторът кимна. Тънката гневна полуусмивка не слезе от лицето му.
„Усирис да ми е на помощ! Какви очи! — помисли си Саймън. — Като игли. Погледът му е по-страшен от гласа на Рейчъл Драконката“.
Докторът продължаваше да го гледа. Саймън сведе очи към пода. Най-после, намусено и с глас, който, макар и да не му се искаше, звучеше детински, той каза: