Престолът от драконова кост

Придворните на Елиас свиреха и подвикваха, докато шутът куцукаше покрай тях, и клатеха глави, сякаш той беше маймуна на верижка от Наракси. Даже кралят и неговата дясна ръка, граф Гутулф, чийто стол беше поставен до трона, участваха в грубите подигравки. Елиас седеше прехвърлил крака си върху страничната облегалка на Престола от драконова кост, като селски хаймана на ограда. Единствено младата дъщеря на краля, Мириамел, седеше неподвижна и мълчалива, с тъжно красиво лице и с присвити рамене, сякаш очакваше да я ударят. Косите й с цвят на пчелен мед — не беше ги наследила нито от мургавия си баща, нито от майка си, която имаше катраненочерна коса — се спускаха от двете страни на лицето й като завеси.

„Изглежда така, сякаш се опитва да се скрие зад тази коса — помисли си Таусър. — Какъв срам. Казват, че луничавото галениче било опако и вироглаво, обаче в очите му виждам единствено страх. Мисля, че заслужава нещо повече от тези надути вълци, които в наше време бродят из замъците, ала се говори, че баща й вече я е обещал на онзи проклет пиян самохвалко Фенгболд“.

Движеше се бавно, тъй като пътят му към трона беше препречен от протегнати ръце, които го попипваха или го плясваха. Смяташе се, че ако човек се докосне до главата на джудже, това му носи късмет. Таусър не беше джудже, ала бе стар, много стар и прегърбен, и на придворните им се виждаше забавно да го третират като джудже.

Най-после стигна до трона на Елиас. Очите на краля бяха зачервени от прекалено пиене или от недостатъчно спане, а най-вероятно и от двете.

Елиас насочи зелените си очи към малкия човек.

— Е, скъпи Таусър — каза той, — реши да ни удостоиш с присъствието си, а? — Бялата риза на краля беше разкопчана, а върху изящните му кожени ръкавици, затъкнати в колана, се мъдреше петно от сос.

— Да, сър, дойдох.

Таусър опита да се поклони — трудна работа с неговия схванат крак, — което предизвика приглушено кискане сред дамите и лордовете.

— Преди да ни позабавляваш, стари шуте — каза Елиас, като заклати и свали крака си от облегалката на трона и погледна стария човек възможно най-невинно, — може би ще мога да те помоля за една малка услуга? Един въпрос, който отдавна искам да ти задам?

— Разбира се, кралю.

— Тогава кажи ми, Таусър, как се случи така, че те нарекоха с кучешко име? — Елиас повдигна вежди в престорено учудване и погледна първо Гутулф, който се изхили, после Мириамел, която извъртя очи настрани. Останалите придворни захихикаха и зашепнаха, прикрили устите си с ръце.

— Не са ме нарекли с кучешко име, господарю — тихо каза Таусър. — Сам си го избрах.

— Какво? — попита Елиас. — Май не те чух добре.

— Сам се нарекох с кучешко име, господарю. Благородният ви баща често се шегуваше с мен относно моята вярност, защото аз винаги бях с него — до рамото му. Той на шега кръсти едно от кучетата си Круинх, което бе рожденото ми име. — Старият мъж леко се извърна с лице към множеството, сякаш да представи номера си по-добре. — „В такъв случай — казах аз, — след като по волята на Джон на кучето е дадено моето име, аз пък ще взема неговото“. Оттогава никога не съм отговарял на друго име, освен Таусър и никога няма да го направя. — Таусър си позволи да се усмихне. — Възможно е почитаемият ви баща след това малко да е съжалявал за шегата си.