Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава шестнадесета

Наближаваше времето, когато ми предстоеше да го видя обкръжен от любов, доверие, възхищение; легендарна сила и доблест щяха да се трупат около името му, като че той беше от рождение герой. Това е истина, уверявам ви; това е също тъй вярно, както че седя тук и безцелно ви разказвам за него. А Джим се отличаваше със способността веднага да долавя сянката на своите желания и блянове, без които земята не би познавала нито любовника, нито търсача на приключения. Той завоюва много почит и идилично щастие сред храсталаците на онази далечна страна (няма да спомена нищо за неговата наивност) и това му даваше толкова почит, колкото дава на друг човек безметежното щастие да се движи по градските улици. Блаженство, блаженство… как да го нарека… блаженство пият от златна чаша във всички географски ширини: ароматът му е с вас — само с вас — и вие можете да се опиянявате от него до насита. Джим беше от хората, които пият на големи глътки — за това можете да съдите по казаното досега за него. Когато го видях за пръв път, той беше ако не опиянен, поне разпален от чудесен еликсир. Не бе се сдобил с него изведнъж. Имаше, както знаете, период на изпитание сред проклетите морски доставчици; през този период той страдаше, а аз се тревожех… тревожех се за своя доверител… ако може да се изразя така. Не зная дали съвсем се бях успокоил сега, след като го съзерцавах в целия му блясък. Така го видях последния път — на ярката светлина, която властвуваше наоколо и същевременно бе в пълна хармония с него — с живота сред горите и с живота на хората. Признавам, че това ми направи впечатление, но трябва да кажа, че в края на краищата впечатлението не беше продължително. Уединението на Джим го защищаваше; той беше сам, в тясно общуване с природата, която при такива леки условия не изменя на своите любимци. Но не мога да закрепя в паметта си неговия образ в дните на безопасността му. Винаги ще си го спомням такъв, какъвто го бях видял през отворената врата на моята стая, когато той може би твърде присърце взимаше последиците от своя неуспех. Радвам се, разбира се, че старанията ми доведоха до известни добри и дори блестящи резултати; но понякога ми се струва, че би било по-добре за спокойствието на духа ми, ако не бях застанал между него и дяволски великодушното предложение на Честър. Интересно какво би създала буйната фантазия на Джим от това островче Уолпол — безнадеждно захвърлена трошица земя в лоното на водите. Но едва ли щях да чуя нещо за него, защото трябва да ви кажа, че Честър, след като се отбил в някакво австралийско пристанище да поправи обзаведения си като бриг кораб анахронизъм, отплавал после в Тихи океан с екипаж от двайсет и двама души и единствената вест, която може би има отношение към тайнствената му съдба, беше вестта за урагана, преминал месец по-късно над Уолполските плитчини. И оттогава никой не чу нищо за аргонавтите — нито звук не достигна до нас от пустинята. Finis!62 Тихи океан е най-потайният от всички пламенни, избухливи океани; студеният антарктически океан също умее да пази тайна, но неговата потайност напомня мълчанието на гроб.