Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Кажете на генерала добър вечер — настоя леля Жермен и Изабел учтиво разтърси несъществуващата ръка на несъществуващия генерал.
— Не знаех, че има повод за празнуване — изръмжа Ермелин, докато слагаше на масата панер с ухаещ топъл хляб и една чиния с препечени късчета аншоа, за чието приготвяне Изабел беше помогнала този следобед. — Какво ще стане с мен и Бертран, когато заведението хлопне кепенците — за това още никой не е помислил, нали?
— Да не би случайно да сте спестили един милион франка, които можете да ни заемете, Ермелин? — пошегува се с нея Корин.
— Откъде? — изпръхтя Ермелин. — От мизерната заплата, която ми давате ли?
Вечерята, както винаги, беше изискана. Имаше супа от фазан, която Матилд беше сготвила още преди няколко дни.
Разговорът течеше приятно, свещите в закрити свещници по масата и на ниските зидове наоколо трепкаха уютно. Изабел постепенно започна да се отърсва от подозрителната си бдителност, с която гледаше на Мадлен през изминалия ден. По дяволите разправията, досега Мадлен не й беше хвърлила нито един хаплив поглед. Може би все пак грешеше по отношение на нея.
Изабел отново се съсредоточи върху Корин. Фактът, че цял ден не го беше виждала и че той бе прекарал часове наред в компанията на Мадлен, все още не й даваше мира. Когато погледите им се кръстосваха, тя, вместо да му се усмихне, присвиваше леко очи и когато виждаше, че това го разтревожва, чувстваше известно удовлетворение.
„Има ли нещо?, питаха очите му, а Изабел отговаряше безмълвно: Щом сам не се досещаш…“
По едно време явно играта му дойде в повече, той сложи ръката си върху нейната и й се усмихна приветливо:
— Всичко наред ли е, миличка?
Корин промълви само това и никой друг не го чу, но от сърцето на Изабел падна камък. Гальовната дума, с която иначе само леля й я наричаше, й създаваше усещане за топлота и доверие. Тя му се усмихна, първо вяло, а после все по-самоуверено. Не, за човек, който изглежда толкова влюбен в нея, не можеше да бъде само едно „креватно зайче“.
— Вече да — отвърна му също толкова тихо тя и закопня да останат насаме.
Беше крайно време за изповед.
Госпожа Сесил донесе козето сирене на помощната маса и Корин отново отмести ръката си, но продължаваше да я обгръща с топли, многообещаващи погледи. Сякаш и той нямаше търпение да останат сами.
— Не искам да бъда неучтива, но не трябваше ли отдавна да сте си тръгнали, госпожо? — попита любезно Мадлен насред настъпилата по време на храненето тишина, когато всички бяха заети с опустошаването на козето сирене.
Изабел се втрещи. Нарекоха я „госпожо“.
— Всъщност, да — каза тя с пълна уста.
— Толкова много й хареса тук, че реши да не си тръгва, нали, госпожице? — каза щастливо Лоран.
Всички се засмяха, сякаш това беше някаква шега, но по лицето на момчето ясно се виждаше, че думите му са сериозни. Какво толкова му беше странното? Очевидно госпожицата и Корин бяха влюбени един в друг, затова Лоран нито за секунда не се бе съмнявал, че тя ще остане завинаги и най-накрая ще се сложи край на тъжното безбрачно и бездетно съществуване на Корин. Но явно момчето беше единственият, който разсъждаваше така.
— Колко продължава отпуската ви? — попита Мадлен, когато шумът поутихна.
— О, колкото реша — отвърна Изабел.
— Вашият работодател не ви ли очаква?
— Не. — Изабел премълча, че за момента няма работодател.
Мадлен я погледна право в очите и леко се наведе напред.
„Ама че змия, помисли си Изабел. А аз съм зайчето.“
— А съпругът ви? Той не ви ли очаква?
Сякаш някой поля Изабел с леденостудена вода по главата. Изглеждаше изумена, както се и чувстваше. В известна степен тя, като всяка жена, умееше да бъде актриса и да се представя в добра светлина; можеше да преувеличава, манипулира и премълчава истината, но никога не е можела да лъже.
„А съпругът ви? Той не ви ли очаква?“
Въпросът увисна във въздуха като грозна клетва.
Изабел преглътна сухо. Не знаеше какво да каже. Хвърли бегъл поглед към Корин и видя, че и той като останалите очаква отговора й.
„А съпругът ви? Той не ви ли очаква?“
— Напротив — каза тя и за нейно облекчение гласът й прозвуча съвсем нормално. — Мисля, че ме очаква. Идната сряда иска да отидем при бракоразводен адвокат.