Житията на светците

— Ще останат в селото само бебетата и старците — мърмореше дядо ми. — Не остана кой да оре земята.

Никой обаче вече не потегляше за Ню Йорк или Аржентина. Вместо това всички се отправяха единствено към едно място, наречено Сън Парлор. Преди войната двама изселници от нашия край — Салваторе Манчини от Вале дел Соле и Умберто Лонго от Кастилучи, преплавали океана и се установили там. Нашите хора и до днес се кълнат, че това бил първият случай в историята, при който един мъж от Вале дел Соле и един мъж от Кастилучи да успеят заедно да свършат някаква работа, вместо да се опитват да си прережат гърлата. И ето че сега, един по един, техните роднини постепенно се присъединяваха към тях, като приливът на емигранти от нашия край към Сън Парлор се засипваше с всяка изминала година. Всъщност тази местност Сън Парлор беше в новата част на Америка, наричана Канада, за която някои все повтаряха, че била огромна и ужасно студена страна, изобилстваща със свободни, пустеещи земи, само с храсти и сняг по тях, където всичките къщи били дървени и човек не знаел дали свирепите зимни ветрове няма да ги катурнат; докато други пък се кълняха, че Канада била земя, отличаваща се с обширни зеленеещи се полета и езера големи колкото морета, един девствено чист свят, без планини или скалисти почви.

Но за мнозина от нас, които никога не са си подавали носа извън малкия свят, обкръжен от пръстена от планини, затулващи във всички посоки хоризонта на Вале дел Соле, които нито веднъж не са се отдалечавали толкова надалече, че да не могат да чуват биенето на църковните камбани в селската ни църква, Америка все още си оставаше едно общо цялостно географско понятие, в което се сливаха и Ню Йорк, и Буенос Айрес, и Сън Парлор. Като част от някакво огромно село, където бедняшките квартали и извисяващите се до небето сгради или магистралите с препускащи по тях автомобили се редуваха с гори и зелени полета или обширни езера — човек дори би могъл да си въобрази, че целият този неизбродим свят не е по-голям от нашето Вале дел Соле и пръстена от планини, които го обкръжават. Може би защото всичките тези истории, разказвани за Америка, се бяха просмукали в бита на нашето село от стотици години, донесени от онези, които накрая се бяха завърнали в родния край — истории за опушени фабрики и работа в тях, докато вече гърба да не можеш да си изправиш, за оскъдни надници и възтесни бараки, пълни с дървеници или комари. И все пак Америка си оставаше митично царство, сякаш имаше не една, а две Америки: едната продължаваше да предлага най-обикновен, отруден и постен живот, с който нашите селяни бяха привикнали от безчет поколения и бяха приели за своя съдба — нещо като ежедневно бреме, като бъхтене от зори до мрак без никакъв отдих; докато другата Америка бе по-скоро някаква въображаема държава, нещо едва ли не като рай, който този, чийто крак веднъж вече е стъпил там, повече нивга няма да забрави. А най-интересното бе, че тези две представи продължаваха да съществуват едновременно, без едната да пречи на другата — също както козите са хем най-обикновени домашни животни, хем са носители на някакви странни духове или както вещицата от Белмонте е била една грохнала старица и едновременно с това могъща магьосница. Понякога се случваше някой млад мъж да се върне отвъд океана, за да си търси булка в родния край. В такива случаи всичките моми се нагиздваха и пременяваха, захващаха се с ежедневни разходки по площада, наконтени и мечтаещи за страната на свободата, дори всяка втора тяхна дума беше произнасяна с нескрит копнеж „А-ме-ри-ка“; ала щом възжеланият млад момък направеше избора си, те заменяха тази дума с обичайния израз „Светът навсякъде е един и същ“, та дори съжаляваха избраницата, че ще трябва да се раздели с бащиния си дом и с родния си край, за да замени удобствата в семейното гнездо с несигурността, която неминуемо я очакваше отвъд океана.