Тайният портал

— Имам много лошо предчувствие за това, което ще се случи, ако отидеш — казах след около два часа, когато най-сетне бяхме сами в стаята ми.

В къщата беше тихо, всички отдавна се бяха прибрали по стаите си. Както винаги, старателно бяхме заключили вратата, в случай, което бе малко вероятно, че някой нарушеше правилата и се появеше на този етаж. Теоретично някой от персонала можеше да ходи насън.

Лежах в леглото до Себастиано и се взирах в тавана, или по-точно в балдахина, на който пламъкът от свещта придаваше приятен розов цвят. Изглеждаше почти кичозно, но и някак си малко романтично. При други обстоятелства бих го сметнала за освежаващо, но в момента бях просто съсипана и изнервена.

— Можеш да кажеш на Джордж да им предаде, че имаш мигрена — предложих аз.

— Глупости — изръмжа Себастиано. — Целият дуел е чиста формалност. Нали секундантът на Реджи ни обясни как ще протече.

— Но защо не може просто да се отмени, щом като и без това ще стреляте встрани?

— Просто така функционира кодексът на честта. Честта трябва да бъде защитена. Така Реджи може да запази името си чисто, а Ифи поне ще живее с чувството, че добродетелността й е достатъчно ценна, че някой — поне на теория — ще плати за нея с живота си.

— Добродетелността й изобщо не е ценна, и тя го знае много добре — отвърнах сърдито. — Тя просто направи голям залог и загуби.

Спестих си коментара, че се бе държал като идиот (тъй като вече му го бях съобщила поне около дузина пъти), и не му наврях отново в носа колко глупаво бе от негова страна да се хване на приказките й (Прилоша ми, спешно се нуждая от чист въздух! както и О, мисля, че трябва да поседна, ей там при розовата леха има пейка!).

— Целият този номер от началото до края бе същински театър. — Ударих с ръка по завивката. — Двамата са планирали да те поставят пред свършен факт и да те принудят да й направиш предложение за женитба. А сега трябва да участваш и в този тъп дуел, който уж няма да е истински. За какво е всичко това?

— Просто в тази епоха битуват старомодни представи за морал, благоприличие и чест.

На това нямаше какво да отвърна. Потисната, си мислех как заради тази глупава история приятелството ни с Реджи и Ифи безвъзвратно бе съсипано. Двамата ни бяха отворили вратите към висшето общество на Лондон, без тяхната помощ никога нямаше да стигнем дотук. Е, да, бяхме се докопали до така жадуваната покана за приема на принц-регента, в крайна сметка това беше най-важното. Но все пак оставаше едно неприятно усещане. И всичко това само защото Себастиано не бе поискал да ми повярва.