Тайният портал
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-201-4
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тайният портал». Краткое содержание книги:
— Такъв съм идиот — рече той неочаквано.
Поне го осъзнаваше. Бе отнело известно време, но сега си го и признаваше.
— Трябваше да се приближа до Джордж и да произнеса думата директно до ухото му — рече той. — Тогава тъпият секундант на Реджи изобщо нямаше да може да ме чуе.
Изумена, извъртях глава към него.
— Продължаваш да вярваш, че Джордж само се преструва на глух?
— Проклятие, не знам в какво да вярвам. — Себастиано прокара изнервено ръце през косата си. — Просто не искам да пропусна нещо, Ана! Не мога да си позволя още една такава грешка, като тази с Ифи. Какво ще правим, ако Джордж се окаже все пак от лошите? Този тип постоянно е покрай нас. Като наша сянка е. Той вижда и чува всичко.
— Той не чува всичко, защото не може. — Но още докато го изричах, си спомних с каква неприязън Джордж гледаше принц-регента. Така, сякаш му се искаше да го убие. В онзи момент бях решила, че просто ревнува, но как можех да съм сигурна, че предположението ми е вярно? А и историята с несполучилото му предложение за женитба. Все още не бях разказала на Себастиано за това, защото достатъчно се беше ядосал.
Погледът ми се спря върху картината на стената. Светлината от свещите я караше да изглежда още по-мрачна и страховита. Всъщност отдавна трябваше да съм я разкарала. Е, добре де, беше истински Търнър и това я правеше толкова добро капиталовложение, колкото и привилегирована акция от „Епъл“. Въпреки това беше смахната идея да я окача в спалнята, където веднага щом си легнех, я виждах. Но някакво извратено обаяние ме възпираше да я махна. Всяка вечер преди заспиване се взирах в бягащия силует (моя силует!), обхваната от мъглявото чувство, че иска да ми каже нещо. Да ми даде някакво напътствие, което щях да открия, стига да се взирам достатъчно дълго.
От какво бягаш?питах настойчиво силуета в мислите си. Но разбира се, не получавах отговор.
На заден план се чуваше тиктакането на часовника върху камината. Стрелките не можеха да се видят, но и така знаех колко е часът — преди малко камбаната на близката църква бе ударила три пъти. След два часа трябваше отново да станем, въпреки че не бяхме мигнали и за миг.
Въздишайки, се сгуших до Себастиано.
— Изобщо ли не си уморен?
— Адски съм уморен. Но толкова много неща ми минават през главата. — Той се наведе над мен и обсипа челото и бузите ми с малки целувки. — А ти как си?
— И на мен ми се въртят много мисли в главата.
— Можем да се опитаме да се поразсеем — предложи той.
Изведнъж розовият балдахин изобщо не изглеждаше толкова кичозен, а просто романтичен.
— Наистина можем — промърморих аз, но в този момент устните на Себастиано докоснаха моите и той ме целуна.
И тогава наистина престанах да мисля за каквото и да било.
На развиделяване Себастиано се опита да се измъкне тайно, но веднага щом стана от леглото, аз се събудих.
— Поспи още малко — прошепна той, докато запалваше лампата с една старомодна запалка.
Но аз вече си избирах дрехи. За съжаление, нищо в гардероба ми не беше особено подходящо за случая. Масленозеленият костюм за езда изглеждаше най-здрав, така че облякох него. Действително ми стоеше супер, а и ако някога почувствах желание да се кача на кон, което едва ли щеше да се случи, със сигурност щях да изглеждам много добре. Тъпото само беше, че отпред имаше поне хиляда копченца, които изискваха усилена работа, за да бъдат закопчани.
Обух най-удобните си ботинки от богатия ми асортимент от обувки и сплетох косата си в задължителната плитка за трудни мисии. Междувременно Себастиано вече се бе облякъл. За да не губи излишно време, бе надянал дрехите си от предния ден. Използва моя гребен и бегло намести шалчето на врата си пред огледалото.
— Наистина предпочитам да останеш тук — рече той.
— Но не и аз.
Нямаше какво повече да се каже по въпроса. Той знаеше, че няма да може да ме разубеди, затова изобщо и не опита. Промъкнахме се до долу на пръсти. Предположението ни, че всички в къщата още спят, се оказа заблуда. От кухнята в сутерена вече се чуваха дрънченето на тенджери и ругатните на готвачката, която нареждаше на някого най-сетне да донесе въглища.
Въпреки това излязохме незабелязано от къщата. Навън зората настъпваше, но видимостта беше оскъдна, защото по улиците се кълбеше гъста мъгла. Атмосферата бе доста зловеща и ако не знаех със сигурност, че Джак Изкормвача щеше да безчинства едва след седемдесет години, вероятно щях да настоявам Себастиано да извади шпагата си за всеки случай. Макар че той не си я беше сложил, тъй като в тази епоха обикновено само офицерите носеха такива. Освен това дуелът (който на всичкото отгоре бе само наужким) трябваше да е с пистолети.