Тайният портал
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-201-4
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тайният портал». Краткое содержание книги:
Не беше далеч до Хайд Парк, само кратка разходка пеша, точно толкова, колкото свежият утринен въздух да отвее от главите ни нощната умора. По пътя ни не срещнахме почти никой. От време на време в мъглата изникваха силуети — мъж с ръчна количка, ездач, пияница — но изчезваха по същия зловещ и безшумен начин, по който се бяха и появили.
Джордж и мистър Рул ни очакваха в онзи ъгъл на парка, където след някое и друго десетилетие щеше да се намира арката „Марбъл Арч“, в непосредствена близост до „Ъгъла на ораторите“, който, разбира се, също все още не съществуваше. Джордж бе дошъл с каретата си, тъй като до мястото на дуела трябваше малко да се попътува.
Той загрижено ми задържа вратата отворена и ми помогна при качването.
— Скъпа Ан, не биваше да идвате на това злочесто представление. Въпреки това се чувствам изключително щастлив толкова скоро да ви видя отново.
Вероятно си мислеше, че шепти, но разбира се, се чуваше надалеч, защото дори кочияшът се обърна любопитно към нас.
Едва бяхме потеглили и Джордж започна, заеквайки, да намеква, че по-късно, когато всичко приключеше, непременно държи да говори със Себастиано на четири очи. За щастие, пристигнахме на мястото на срещата, преди да се е впуснал в подробности, защото, изглежда, Себастиано нямаше никакво желание да разговаря с него, все едно на каква тема.
Реджи вече ни очакваше. Скръстил ръце, стоеше облегнат на дънера на един голям дъб. Бе вързал коня си наблизо. Междувременно бе станало още по-светло, но мъглата продължаваше да е много гъста, така че не успях да разтълкувам добре изражението му. Но когато се приближи, видях, че лицето му не показваше никакви емоции.
— Добро утро, Ан. Изумен съм. Присъствието на жена е… необичайно.
— Но аз исках да дойда.
— Разбирам. — Той кимна на Себастиано. — Фоскари.
— Да приключваме с това — отвърна Себастиано сдържано.
За малко да изтърся колко смахната според мен бе цялата ситуация. Какъв бе смисълът от дуел, при който от самото начало е уговорено, че няма да има пострадали? Тогава по-добре изобщо да не се състои. Но явно тази разумна възможност не бе хрумнала на никого тук.
За да се спази традицията, имаше дори два чифта пистолети. Единият чифт бе донесъл Рул, а другият
Джордж, прилежно заредени и готови за стрелба. Рул отвори неговото ковчеже и го поднесе на Себастиано за оглед, и Джордж последва примера му. Без да гледа, Себастиано избра оръжията на Рул (явно недоверието му към графа не можеше да бъде изкоренено), след което взе единия от пистолетите от ковчежето. Реджиналд взе втория и посочи към една потънала в мъгла поляна.
— Там отсреща, на празното пространство — каза той. — С обща дистанция двайсет крачки? — А после иронично добави: — И без това нямаме по-голяма видимост.
— Нямам нищо против — отвърна Себастиано, а на мен нареди: — Отиди зад каретата.
— Но…
— Наоколо има дървета. Някой куршум може да рикошира.
Джордж бе на същото мнение. Той сложи неупотребеното си ковчеже с оръжия под мишница и ме издърпа зад каретата, потупвайки успокоително ръката ми.
— Скоро ще приключат, моя скъпа Ан! Не се страхувайте от силния гърмеж. Всичко е само театър.
— Всеки ще направи по десет крачки, след което веднага ще стреляме без предупреждение — чух да казва Реджиналд. — Съгласен?
— Съгласен — отвърна Себастиано.
Надничах откъм задното стъпало на каретата и успях да видя как Себастиано и Реджиналд изчезват в мъглата.
Рул започна да брои.
— Едно, две, три…
Заради мъглата нищо не се виждаше. Дори и Рул, който продължаваше да брои високо.
— Седем, осем, девет, десет!
Когато приключи, се чу оглушителен двоен изстрел.
— О, по дяволите! — извика той шокирано. — Фоскари е улучен!
Спомням си как отворих уста, за да извикам, но излезе само един задавен звук. За един ужасен миг тялото ми се парализира, дори не можех да повдигна ръка. Но това продължи само за части от секундата. Избутах Джордж настрана и се втурнах напред. Чух го да пелтечи зад мен нещо от рода на „ужасен инцидент…“, но останалото не го разбрах. Докато тичах, се подхлъзнах на мократа трева и паднах. Надигнах се, но бях настигната от Джордж, който посегна към ръката ми.
— Ан…
Отново го избутах и продължих да бягам, докато най-накрая не стигнах до Себастиано. Той се бе обърнал на една страна и се държеше за рамото. Дори на бледата утринна светлина можеше да се види колко е бледо лицето му.