Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Не можех да го оставя сам, Джал. Не и след като ние ги доведохме до дома му.
— Но… — Махнах с ръка, обхващайки всичко наоколо. — Сега ли ще бягаме? Когато Тутугу е мъртъв?
— Старецът умря. — Снори хвърли поглед към момчето. — Съжалявам, синко. — Сви рамене. — Това не е моя земя. Няма за какво да стоя, след като Аран загина.
— Аз не съм мъртъв — обади се немощен глас зад него. После, по-неуверено, добави: — Нали?
— Не. — Кара мина забързано покрай нас. — Да вървим. — Последното го извика през рамо. Няколко руни все още подскачаха по гърба ѝ, но повечето ѝ плитки бяха загубили своите.
Тутугу седна и се опипа с озадачена физиономия. Мушна с пръст окървавената дупка там, където жакетът му се изпъваше върху корема. Тогава разбрах защо Снори стои на колене, увесил глава.
— Ти си го изцерил! И светлината… — Гласът ми заглъхна, когато погледнах зад ундоретите, към мястото, където Червените викинги стояха и търкаха очи. Някои от падналите се надигаха и се оглеждаха, сякаш възвърнали зрението си. Между нас, където Кара бе пръснала руните си, земята като че ли се издуваше на едно място, а на друго хлътваше. Един от хардасите спря да мига в опити да прогони слепотата и ни видя. Втурна се към нас, вдигнал високо брадвата си.
— По дяволите! — Озърнах се. Снори и Тутугу не изглеждаха в състояние да се бият. Кара разполагаше само с един тънък нож, за да посрещне мъжа с брадвата — и то ако го изтеглеше. Така че оставах аз с камата си и едно невъоръжено момче. Не бях сигурен за възрастта му… десет? Единайсет? Дванайсет? Какво разбирах аз от деца? Замислих се дали да не го изблъскам пред себе си.
Червеният викинг пробяга още десетина крачки. От лявата му страна пръстта се накъдри, после се разтвори и огромна змия се изви изпод земята. Сграбчи го в устата си и се гмурна обратно, и само след два удара на сърцето почвата я погълна, все едно беше морска змия в океана.
— Какво…? — успях да промълвя, по-скоро израз на неверието ми, отколкото въпрос. Подадоха се още змии, по-малките не по-дебели от човек; мярнаха се само за миг и изчезнаха. Цветът им не присъстваше в никоя палитра, виждана някога от мен, шарка от кристално кафяво и умбра, която объркваше окото, сякаш не принадлежаха на този свят.
— Чедата на Мидгардската змия — великия червей, който увива света. — Кара бе не по-малко смаяна от мен.
— Колко дълго ще останат? — Змиите се ограничаваха до мястото, където Кара бе хвърлила руните си, образувайки защитна преграда. Сега вече и другите хардаси си възвръщаха зрението и отстъпваха с вдигнати щитове, като че ли един щит би могъл да спре такива змии по-успешно от крепостна стена.
— Не знам. — Също като мен, Кара не можеше да отмести поглед. — Това не се е случвало никога преди. Хвърлянето на руни може да накара човек да си представя змии, да повярва, че тревата пред него шава, и да го е страх да стъпи там… но това е отвъд…
— Заради Колелото е. — Тутугу все още оглеждаше разкъсания си и окървавен жакет там, където го беше пронизало копието.
— Да вървим. — Снори се изправи с усилие. — Няма да им отнеме много време да се сетят просто да заобиколят.
Докато хардасите се съвземат, погрижат се за раните си и обмислят змийския си проблем, ние взехме добра преднина. В хълмовете и хребетите отвъд долината даже ги загубихме от поглед, макар че едва ли щеше да мине дълго преди да ни застигнат пак.
— Насочваме се към Колелото? — Отне ми час, за да го забележа: усилието да поставям единия си крак пред другия поглъщаше цялата ми енергия.
— Единственият ни шанс се крие в магията — не можем нито да ги надбягаме, нито да ги надвием. — Кара хвърли поглед назад към преследвачите. — В тази посока ставаме по-силни.
Тя може и да ставаше по-силна, но аз се чувствах все по-слаб с всяка крачка. От всички ни само момчето, Хенан, беше запазило някакъв хъс. До нас достигна далечният зов на рог и открих, че все пак мога да вървя малко по-бързо.
— Струва ми се… — направих още няколко крачки, преди да намеря сили да довърша изречението, — че Колелото е привлякло и теб. Само дето му отне малко по-дълго.
Така разправяше бавачката Уилоу. Колелото ще те придърпа. Бързо или бавно, но накрая ще отидеш, убеден, че идеята си е твоя, с куп убедителни причини да го направиш. Зачудих се как Хенан и дядо му са живели тук толкова дълго, без да се поддадат. Може би тази устойчивост бе заложена в кръвта им и се предаваше от поколение на поколение.
Петното в небето бе потъмняло и странно оформените камъни, стърчащи от почвата, хвърляха дълги сенки. Някак си ужасът ми от мисълта да срещна Аслауг на това място беше само малко по-слаб от здравословния ми страх от острите оръжия, с които Червените викинги идваха след мен.