Лицето на смъртта

— Не е евтино. Взех пари от спестяванията ни. Можем да си позволим да работиш една година, без да си на печалба. След това ще му мислим.

— Това… — Линда се обърна към съпруга си. — Това умно ли е? — попита го шепнешком тя. Много искаше този магазин, но не желаеше да навреди на семейството си.

Сам се ухили. Усмивката му беше красива, изпълнена с щастие и увереност. Истински мъж, а не момче.

— Тук не става въпрос дали е умно или не. Тук става въпрос за нас. — Усмивката беше заменена от сериозно изражение. — Това е хазарт, скъпа, но трябва да го направим, независимо дали ще спечелим, или ще изгубим.

Рискуваха и спечелиха. Местоположението беше перфектно и макар Линда да не ги направи богати, вадеше добри пари. Най-важното беше, че вършеше онова, което обичаше, а съпругът й помагаше. Обичаше го до безумие. Стореното от него беше невероятен жест. Именно това беше тайната на тяхната любов — важността й. Тя беше по-важна от пари, гордост или чуждото одобрение.

Те не спряха да се обичат нито за миг както в живота, така и в спалнята. Две години по-късно се роди Сара.

Сам обичаше да се шегува, че дъщеря му е „зачервена конусоглава красавица“. Линда гледаше с изумление как тази мъничка устичка намира зърното й с учудваща увереност. Това създание вдъхваше невероятна жизненост в нея, едновременно непозната и великолепна, нова и древна. Тя се опита да улови това чувство на платното, но всеки път се проваляше. Но дори провалите й бяха чудесни.

Линда наблюдаваше как съпругът и дъщеря й се гъделичкаха, а Дорийн отчаяно се опитваше да се включи в забавата.