Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Сега доволна ли си? — попита той.
Очите й се ококориха.
— Малкото пони! — изписка тя.
Малкото пони беше детски герой, който смесваше приказни чудесии и понита, за да се получат неправдоподобни светлосини понита с розови гриви. Сара имаше такава плюшена играчка, с която спеше.
— Хммм… — отвърна Сам и се огледа наоколо. — Къде е Малкото магаренце?
— Тате! — провикна се дъщеря му със смесица от раздразнение и радост.
Бащите закачаха дъщерите си по много начини, а този беше неговият. Всичко започна преди около година, когато замени „пони“ с „магаренце“. В началото раздразнението на Сара беше истинско, но с времето се беше превърнало в нещо като традиция помежду им, в нещо, за което щяха да се смеят, когато остарееха.
Сам намери играчката на пода до леглото и я сложи в разперените й ръчички. Тя я притисна до себе си и се сгуши още повече под завивките. Движението накара Бъстър да си премести главата. Той се намръщи и въздъхна по кучешки. Никой вече не цени истинските животни — като че ли им казваше.
— Сега всичко наред ли е? — попита Сам.
— Време е да вървиш, тате — скастри го Сара. — Трябва да заспивам, за да мога, като се събудя, да отворя един от подаръците си.
— Да потвориш отаръците? — учуди се Сам.
Тя се разкикоти. Обичаше тези лапсуси, при които баща й разменя първите букви на две думи, като „вож и нилица“. Помисли си, че това е гного мотино.
— Опечен кекс, дребосък.
— Опечен кекс, тате.
Поредната от глуповатите им традиции. Ако изречеш „опечен кекс“, отдалеч изглежда, че казваш „обичам те“. Сам беше демонстрирал тази техника на Сара, когато беше на четири. Тя сметна, че това е най-брилянтното нещо на света, и го повтаряше хиляди пъти. Започнаха да си го казват всяка вечер.
Сам нямаше никаква представа, че това щеше да е предпоследният път, в който изричаше тези думи.
Сара стисна очи, погали Бъстър и се опита да заспи.
Утре беше рожденият й ден! Щеше да стане на шест, почти възрастна, което беше интересно, но всъщност подаръците бяха онова, от което се вълнуваше най-много.
Тя погледна стените си, които бяха осветени от лампите в коридора. Те бяха украсени с картини, направени от майка й. Очите й намериха любимата й — бебето, което беше само в гората.
Някой, който чуеше това, без да го види, щеше да си помисли, че става въпрос за страшна картина. Но не беше такава.
Бебето, момиченце, спокойно си лежеше със затворени очи върху легло от мъх. От лявата му страна имаше дървета, а от дясната ручей. Слънцето не се виждаше, в небето имаше няколко облака и ако човек се вгледаше достатъчно внимателно, щеше да види усмихнатото лице в тях, което гледаше момиченцето.
— То гледа ли я, мамо?
— Да, скъпа. Макар бебето да е само в гората, то никога не е наистина само, защото жената в облаците бди над него.
Сара беше погледнала картината впечатлена.
— Бебето съм аз, нали, мамо? А жената в облаците си ти.
Тогава майка й се беше усмихнала с онази усмивка, която дъщеря й обожаваше. В нея нямаше тайни, нито скрити намерения. Тя беше като слънцето — ослепителна, щастлива и топла.
— Точно така, скъпа. Това сме аз и ти и всеки друг, който я погледне.
Сара изглеждаше объркана.
— Картината е и за други хора ли?
— Не, тя е за майките на другите хора. Те може вече да са възрастни и да живеят собствен живот, далеч от тях, но никога не са сами, защото майките им бдят над тях. — Линда сграбчи дъщеря си и я прегърна спонтанно — жест, който накара детето да се разсмее на глас. — Това правят майките. Те винаги бдят над децата си.
Картината беше подарък за петия рожден ден на Сара. Тя беше закачена на стената срещу леглото й и й служеше като талисман.
Майка й никога не й купуваше подаръци за рождените дни. Сама ги правеше. Сара ги обожаваше всичките. Нямаше търпение да види какво щеше да получи утре.
Отново стисна очи, погали Бъстър (който облиза ръката й) и се насили да заспи.
Стори го веднага след като спря да се опитва, а на лицето й имаше усмивка.
Първото нещо, което осъзна, когато се събуди, беше отсъствието на Бъстър. Това беше странно кучето лягаше и ставаше с нея всеки ден.
Второто нещо, което забеляза, беше, че слънцето не бе изгряло. Това също беше странно. Затваряше очи по тъмно и ги отваряше по светло. Така се случваха нещата.
Имаше нещо странно в този мрак. Нещо тежко и страшно. Вече не го чувстваше като мрака преди рождения й ден. Имаше чувството, че се намира в заключен тъмен килер — въздухът наоколо беше застоял, горещ, притискащ.