Лицето на смъртта

Едночасовият прозорец настъпи и Сам направо скри шапката на Линда. Той беше повече от момче, но не и мъж, глупав и красив, паднал на едно коляно, и тя каза „да“, разбира се, и той не отиде на работа, а тя на лекции, и пушиха трева, и правиха любов цяла вечер под съпровода на музика. Така и не успяха да свалят всичките си дрехи. Когато Линда се събуди на сутринта, вратовръзката от смокинга все още беше около врата на Сам.

Ожениха се след година. Две години по-късно и двамата завършиха колежа. Сам веднага си намери работа в една софтуерна компания, където се развиваше чудесно. Линда рисуваше, правеше скулптури, снимаше и търпеливо чакаше да бъде „открита“.

След две години на неизвестност започна да изпитва сериозни съмнения. Непоколебимата й сигурност повехна, когато навърши двадесет и пет.

Сам не обръщаше внимание на съмненията й и нито за миг не спря да вярва в нея, за което Линда го обичаше до ден-днешен.

— Ти си страхотен творец, скъпа — казваше й той и през цялото време я гледаше в очите. — Ще се получи.

Три седмици по-късно се прибра от работа и влезе с танцова стъпка в студиото й… буквално с танцова стъпка и отиде при нея с прекалено сериозно изражение и невидима роза между зъбите.

— Да вървим — каза й той и протегна ръка.

— Чакай малко — отвърна тя и се концентрира върху картината, върху която работеше — бебе в гората, което много харесваше.

Сам я изчака, като през цялото време танцуваше сам със себе си.

Линда приключи и скръсти ръце. Накрая го дари с усмивка.

— Какво има, глупчо?

— Имам изненада — отвърна той. — Да вървим.

Тя повдигна вежда.

— Изненада?

— Мда.

— Каква изненада?

— Като онези, които те изненадват, разбира се. — Той тропна с крак и посочи с ръце към вратата. — Дий. Размърдай се. Тръгвай.

— Хей — скастри го Линда престорено. — Не съм ти някаква кобила. А и трябва да се преоблека.

— Мне. Тарзан и Джейн тръгва веднага.

Тя се разкикоти (никой не можеше да я накара да се кикоти като Сам) и се остави да я повлече навън към колата. Подкара по местната магистрала и зави към новия мол, който току-що беше отворил. Спря на паркинга му.

— Изненадата е в мола?

Сам започна да движи енергично веждите си. Последва още кикотене.

След това влязоха в голямата сграда и си запроправяха път през тълпата от посетители. Вървяха, вървяха, вървяха… докато накрая не спряха.

Намираха се пред среден по големина празен магазин.

Линда се намръщи.

— Не разбирам.

Сам обхвана празното пространство с един жест на ръката си.

— Твой е, скъпа. Това ще бъде твоят магазин. Можеш да му измислиш име, да си донесеш картините и снимките и да накараш хората да те открият. — Той се пресегна и я докосна по лицето. — Първо трябва да те видят, Линда. След като го сторят, ще разберат онова, което знам аз.

Тя имаше чувството, че въздухът е напуснал дробовете й.

— Но… но… не е ли скъпо, Сам?

Усмивката му беше лукава.